Той отслабваше ремъците, даваше почивка на краката си. После отново измъкваше чуканчетата си, скачаше и бързо закрачваше към сградата. Влизаше незабелязано в залата, където, облян в пот, свиреше неуморимият хармонист инвалид, приближаваше се до червенокосата Зиночка, която вече го търсеше с поглед сред тълпата, усмихваше се широко, показвайки равните си, сякаш от порцелан зъби, и тая сръчна красива двойка отново се завъртваше в кръг. Зиночка го укоряваше, че я е оставил сама. Той весело се шегуваше. Те продължаваха да танцуват, като с нищо не се отличаваха от другите двойки.
Тежките танцови упражнения вече даваха своите резултати. Алексей все по-малко и по-малко усещаше сковаващото действие на протезите. Те сякаш постепенно се срастваха с него.
Той бе доволен. Само едно го тревожеше сега — нямаше писма от Оля. Преди повече от месец, при несполуката на Гвоздев, той й беше изпратил съдбоносното си, както му се струваше сега, и във всеки случай съвсем глупаво писмо. Отговор нямаше. Всяка сутрин след гимнастиката и тичането, маршрута на което всеки ден удължаваше със сто крачки, той изминаваше в канцеларията и гледаше пощенските кутии. В кутията с буква „М“ писмата биваха винаги повече, отколкото в другите. Но напразно многократно преглеждаше тая купчина.
Но ето че веднъж, когато се занимаваше с танците, през прозореца на стаята, където ставаше обучението, се показа черната глава на Бурназян. В ръцете си той държеше бастуна си и писмо. Преди той да успее да каже каквото и да било, Алексей грабна плика, надписан с едър, кръгъл, ученически почерк, и избяга, като остави при прозореца зачудения Бурназян, а сред стаята разсърдената учителка.
— Зиночка, сега всички са такива, тия… съвременните кавалери — с тон на леля сплетница изсъска Бурназян. — Не им вярвайте, момиче, пазете се от тях като дявол от свети мощи. Оставете него, поучете се по-добре от мене — и като хвърли бастуна си в стаята, Бурназян тежко запъшка и седна на прозореца, до който седеше слисаната, тъжна Зиночка.
А Алексей, стиснал в ръка скъпото писмо, тичаше бързо към езерото, сякаш се страхуваше, че го гонят и могат да отнемат богатството му. Промъкна се между шумящите тръстики, седна върху мъхнатия камък на пясъчната плитчина, скрит съвсем; от всички страни, от високата трева, и огледа скъпото писмо, което трепереше в ръцете му. Какво ли има в него? Каква ли присъда съдържа в себе си? Пликът беше смачкан и зацапан. Сигурно много беше скитало по страната, търсейки получателя. Алексей откъсна предпазливо ивичка от него и веднага погледна края на писмото. „Целувам те, мили. Оля“ — пишеше най-долу. Олекна му на сърцето. Вече спокойно разтвори на коленете си листовете от тетрадка, кой знае защо, изцапани с кал и нещо черно, накапани с лой от свещ. Какво ли беше се случило с грижливата Оличка? И сега той прочете, нещо такова, от което сърцето му трепна от гордост и тревога. Оказа се, че вече месец, откакто Оля е напуснала завода и сега живее някъде в степта, където камишинските момичета и жени копаят противотанкови ями и строят укрепления около „един голям град, чието име е свято за всички“ — пишеше тя. Никъде нито дума не беше споменато за Сталинград. Но и без това по грижата и любовта, по тревогата и надеждата, с които тя пишеше за тоя град, бе ясно, че става дума за него.
Оля пишеше, че хиляди от тия доброволци с лопати, с кирки, с колички ден и нощ работят в степта, копаят, носят пръст, бетонират и строят. Писмото беше бодро и само от отделни ред чета, които се бяха промъкнали в него, можеше да се долови колко им е трудно да живеят там, в степта. Едва след като му разказа за своите работи, които сигурно я бяха заангажирали изцяло, Оля му отговаряше на въпроса. Пишеше му сърдито, че е обидена от последното му писмо, което е получила там, „на окопите“, че ако не беше на война, където нервите толкова се изхабяват, тя никога не би му простила тая обида.
„Скъпи мой — пишеше тя, — каква ще е тая любов, ако се плаши от жертви? Такава любов няма, мили, ако пък има, то, според мен, това съвсем не е любов. Ето сега не съм се мила цяла седмица, ходя с панталон, с обуща, от които пръстите ми стърчат на разни страни. Изгоряла съм така, че кожата ми се бели на люспи, а под нея излиза някаква грапава и виолетова. Ако аз, изморена, изкаляна, отслабнала и грозна, бях дошла при тебе оттук, нима ти би ме отблъснал, би ме осъдил? Чудно човече си ти, чудно! Каквото и да се случи с тебе, ела и знай, че всякога и всякакъв те чакам… Мисля много за тебе и докато не бях попаднала при «окопите», където всички заспиваме мъртвешки сън, щом стигнем до наровете си, често те сънувах. И така, знай: докато съм жива, ти ще имаш място, където те чакат, всякога те чакат, чакат те, какъвто и да си… Ето ти пишеш, че с тебе може да се случи нещо през войната. Ами ако се случи на мене някакво нещастие при «окопите» или ако нещо ме осакати, нима ти би ме изоставил? Помниш ли, във фабричното училище решавахме алгебрични задачи с допускане? Ето допусни, че аз съм на твоето място и помисли. Ще се засрамиш от думите си…“