Мересиев седя дълго над писмото. Слънцето прежуряше, като се отразяваше ослепително в тъмната вода, тръстиката шумеше и синички кадифени водни кончета прелитаха безшумно от едно копие на острйцата на друго. Чевръсти буболечки с дълги, тънки крачка тичаха по гладката вода между стъблата на тръстиката, като оставяха зад себе си дантелена неясна следа. Мъничка вълна тихичко лижеше пясъчния бряг.
„Какво е това? — мислеше си Алексей. — Предчувствие, дар да предусеща ли?“ „Сърцето е ясновидец“ — казваше някога майка му. Или трудностите на окопната работа бяха направили девойката мъдра и тя с усета си бе разбрала онова, което той не бе се решил да й каже? Той прочете още веднъж писмото. Но не, никакво предчувствие, откъде го бе измислил! Тя просто отговаря на думите му. Но как отговаря!
Алексей въздъхна, съблече се бавно и сложи дрехите си на камъка. Той винаги се къпеше тук, в това известно само на него заливче при пясъчния нанос, закрито от шумящата стена на тръстиките. Като отвърза протезите си, той бавно се плъзна от камъка и макар винаги да му беше много мъчно да стъпва на отрязаните си крака по едрия пясък, не тръгна на четири крака. Мръщейки се от болка, той влезе в езерото и се отпусна в хладната дълбока вода. Отплува от брега, легна по гръб и замря. Видя небето, синьо и бездънно. Като суетлива тълпа плуваха, блъскайки се едно о друго, мънички облачета. Извърнал се, той видя брега, отразен във водата и сякаш повторен в синьото и прохладно огледало, видя жълтите водни рози, белите крилати точки на водните лилии, които плаваха върху кръглите, легнали върху водата листа. Изведнъж си представи Оля, седнала на мъхнатия камък, както я бе видял насън. Тя седеше с пъстрата си рокля, отпуснала крака. Само че краката й не докосваха водата. Две чуканчета се клатеха, без да достигнат повърхността. Алексей удари с юмрук по водата, за да пропъди видението. Не, начинът на допусканията, предложен от Оля, не му помогна!
Обстановката на юг се усложняваше. Отдавна вече вестниците не съобщаваха за боевете на Дон. Изведнъж в комюникето на информбюро се мярнаха имената на отвъддонски селища, които лежаха по пътя за Волга, към Сталинград. За тоя, който не познаваше тамошните краища, тия названия говореха малко. Но Алексей, израснал в тази местност, разбра, че линията на донските укрепления е пробита и войната се е прехвърлила до стените на Сталинград.
Сталинград! Това име още не се споменаваше в сведенията, но то бе в устата на всички. Произнасяха го през есента на 1942 г. с тревога, с болка, за него говореха дори не като за град, а като за близък човек, който се намира в смъртна опасност. За Мересиев тази обща тревога се увеличаваше и от това, че Оля се намираше някъде там, в степта, край града, и кой знае какви изпитания й предстоеше да преживее. Той й пишеше сега всеки ден. Но какво значеха писмата му, адресирани до някаква военна поща? Ще я намерят ли в бъркотията на отстъплението, в пъкъла на гигантската битка, която започваше в крайволжката степ?
Санаториумът на летците се вълнуваше като мравуняк, който са настъпили с крак. Бяха изоставени всички обикновени занятия: дамата, шахматът, волейболът, крокетът, неизменният фронтови „козел“22 и зарът, на който любителите на силни усещания по-рано тайно играеха в крайезерните храсти. Нищо не им идваше наум. Един час преди ставането за първото комюнике в 7 часа, предавано по радиото, се събираха дори най-ленивите. Когато в епизодите на съобщенията се споменаваха подвизи на летци, всички ходеха мрачни, сърдити, караха се със сестрите, мърмореха против реда и против храната, сякаш администрацията на санаториума бе виновна, че те трябваше в такова усилно време да стърчат тук, на слънце, сред горската тишина, край огледалното езеро, а не да се сражават там, над сталинградските степи. В края на краищата почиващите заявиха, че са сити на почивката, и поискаха да бъдат предсрочно изпратени в действуващите части.
Привечер пристигна комисия от отдела за комплектуване на ВВС23. От прашната кола излязоха няколко командири с петлици на медицинската служба. От предното седалище се смъкна тежко, като се подпираше с ръце на облегалото, известният във военновъздушните сили лекар, полковник от медицинската служба Мироволски, тежък шишко, обичан от летците за бащинското му отношение към тях. След вечерята бе съобщено, че комисията започва сутринта прегледа; на оздравяващите, които желаят предсрочно да бъде прекратен отпускът им и да бъдат незабавно изпратени по частите.