Тоя ден Мересиев стана на разсъмване, не направи обикновените си упражнения, отиде в гората и скита там до закуската. Той не хапна нищо, нагруби прислужницата, която му се скара, че всичко е оставил в чиниите, а когато Стручков му забеляза, че няма защо да ругае девойката, която му желае само доброто, той скочи от масата и излезе от трапезарията. В коридора до комюникето на съветското информационно бюро, окачено на стената, стоеше Зина. Когато, Алексей мина край нея, тя се престори, че не го забелязва, а само гневно сви рамене. Но когато той отмина, наистина без да я забележи, девойката, обидена, почти разплакана, го повика. Алексей сърдито погледна през рамо.
— Е, какво искате? Какво ви трябва?
— Другарю старши лейтенант, защо вие… — тихо каза девойката, като почервеня така, че цветът на лицето й се сля с медта на косите й.
Алексей изведнъж дойде на себе си и някак клюмна:
— Днес се решава съдбата ми — глухо каза той. — Е, стиснете ми ръка за щастие…
Като куцаше повече, отколкото друг път, той се прибра и се затвори в стаята си.
Комисията се настани в залата. Тук довлякоха разни уреди — спирометри, силомери, таблици за проверка на зрението. Целият санаториум се струпа в съседното помещение й ония, които искаха предсрочно да заминат, т.е. почти всички почиващи, се наредиха в дълга редица. Но Зиночка им даде билет чета, на които бяха написани часът и минутите на явяване, и ги помоли да се разотидат. След като първите минаха през комисията, разнесе се слух, че гледат снизходително и не са придирчиви. И как можеше комисията да бъде придирчива, когато гигантската битка, която се разгаряше на Волга, изискваше нови и нови усилия. Алексей седеше на тухлената ограда пред кокетната тераса, клатеше краката си и когато някой излизаше от вратата, питаше, сякаш с не особен интерес:
— Е, как е?
— Ще воюваме — весело отговаряше излезлият, като пътем закопчаваше рубашката си или си пристягаше колана.
Преди Мересиев влезе Бурназян. При вратата той остави бастуна си и влезе, като се ободряваше и стараеше, да не се клати от една страна на друга и да не се наклонява към късия си крак. Държаха го дълго. Накрая през отворения прозорец долетяха до Алексей откъслеци от сърдити фрази.
После от вратата изхвъркна изпотеният Бурназян. Той стрелна Алексей с гневен поглед и без да се обръща, закуца към парка.
— Бюрократи, тилови плъхове! Какво ли разбират от авиация? Да не е балет това. Къс крак… Клизми, проклети спринцовки!
Нещо бодна Алексей под лъжичката, но той влезе в стаята с бодри стъпки, весел и усмихнат. Комисията седеше пред голяма маса. По средата като месеста грамада се издигаше полковникът от медицинската служба Мироволски. Настрана, зад мъничка маса с купчина досиета, седеше Зиночка, хубавичка, същинска кукличка, с медна букла, която кокетно се подаваше изпод марлената касинка. Тя подаде на Алексей неговото „дело“ и предавайки му го, скритом стисна ръката му.
— Е, млади човече — каза лекарят, като се взираше, — съблечете рубашката.
Не напразно Алексей бе се занимавал толкова с гимнастика и бе се пекъл на слънце. Лекарят се залюбува на якото му, здраво, набито тяло, под мургавата кожа на което се очертаваше всеки мускул.
— От вас Давид може да се извае — блесна с познанията си един от членовете на комисията.
Мересиев лесно премина всички изпитания, той стискаше с ръката си един и половина пъти повече от нормата, вдъхна толкова, че стрелката на измервателния апарат се докосна до крайния предел. Кръвното му налягане бе нормално, нервите му в отлично състояние. Отгоре на всичко това той се изхитри, та дръпна ръчката на крафтапарата24 толкова силно, че той се развали.
— Летец! — доволно попита лекарят, като се разположи в креслото и вече възнамеряваше да впише в ъгъла на „личното дело на старши лейтенант Мересиев А. П.“ резолюцията.
— Летец.
— Изтребител?
— Изтребител.
— Е, вървете да изтребвате. Сега, ох, колко са нужни там такива като вас!… Но вие от какво сте лежали в болницата?
Алексей се обърка, чувствувайки, че всичко внезапно пропада, но лекарят вече четеше личното му дело и широкото му добро лице се опъваше от учудване.
— Ампутация на краката… Какви са тия глупости. Да не е грешка? Е, защо мълчите?
— Не, не е грешка — тихо и много бавно, сякаш се качваше по стълбата на ешафода, изговори алексей.