Лекарят и цялата комисия се вгледаха подозрително в тоя здрав, отлично развит, бърз младеж, без да разбират каква е работата.
— Повдигнете панталоните! — нетърпеливо изкомандува лекарят.
Алексей побледня, погледна безпомощно Зиночка, бавно повдигна панталона и така си остана да стои пред масата на кожените, си протези, оклюмал, с отпуснати ръце.
— Тогава защо вие, братле, ни заблуждавате? Толкова време ни отнехте. Да не мислите без крака да отидете в авиацията — каза накрая лекарят.
— Аз не мисля: ще отида! — тихо каза Алексей и циганските му очи блеснаха с упорито предизвикателство.
— Полудели ли сте? Без крака?
— Да, без крака — и ще летя — вече не упорито, а много спокойно отговори Мересиев; той бръкна в джоба на авиаторското си сако, ушито по стара кройка, и измъкна оттам грижливо сгъната изрезка от списание. — Виждате ли, той е летял без един крак, защо аз да не мога да летя без два?
Лекарят прочете бележката и учудено, с уважение погледна летеца.
— Но за това е нужна дяволска тренировка. Виждате ли, той е тренирал няколко години. Трябва да се научите да действувате с протезите като с крака — каза лекарят омекнал.
В тоя момент Алексей неочаквано получи подкрепление. Зиночка изхвръкна иззад масичката си, молитвено сключи ръчички на гърдите си и като се зачерви така, че на слепите й очи изби бисерна пот, заговори:
— Другарю полковник от медицинската служба, вижте, само как той танцува! По-добре от всички здрави. Давам ви честна дума!
— Как танцува? Що за дяволия! — полковникът сви рамене и добродушно се спогледа с членовете на комисията.
Алексей радостно се залови за мисълта, подхвърлена от Зиночка:
— Вие не пишете нито „да“, нито „не“. Елате тая вечер на нашите танци. Ще се убедите, че аз мога да летя.
Когато отиваше към вратата, Мересиев видя в огледалото как членовете на комисията оживено разговаряха.
Преди обяд Зиночка намери Алексей в гъсталака на напуснатия парк. Тя му разказа, че когато излязъл, комисията още дълго разисквала неговия случай и полковникът заявил, че Мересиев е необикновен младеж и може би, кой знае, наистина ще лети. На какво ли не е способен руският човек! На това един от членовете на комисията възразил, че историята на авиацията не познава такива примери. Лекарят обаче му отговорил, че историята на авиацията много неща, още не е знаела и на много са я научили съветските хора през тази война.
Последната вечер, преди да изпратят избраните доброволци в действуващата армия, а такива бяха в санаториума двеста души, танците бяха устроени по разширена програма. От Москва пристигна с камион военен оркестър. Духовата музика разтърсваше решетъчните прозорци на стаичките и верандите и коридорите. Летците танцуваха без умора, потънали в пот. Сред тях жизнен, сръчен, подвижен, през всичкото време Танцуваше Мересиев със златокосата си дама. Двойката беше чудесна!
Полковникът от медицинската служба Мироволски, седнал до отворения прозорец с чаша студена бира в ръка, не снемаше очи от Мересиев и от огнекосата му партньорка. Той беше лекар, нещо повече: беше военен лекар. От безкрайно много примери знаеше колко се различават живите, крака от протезите. И ето сега, като гледаше мургавия набит летец, който водеше красиво мъничката и елегантна дама, никак не можеше да се освободи от мисълта, че всичко това е някаква сложна мистификация. Най-после, след като летецът сред кръг от пляскащи ръце изигра смело „бариня“ — заедно с подвикването, с пляскането с ръце по бедрата, по страните и после, изпотен и оживен, се промъкна до Мироволски, той с уважение му стисна ръката. Мересиев мълчеше, й очите му, като гледаха втренчено лекаря, молеха, искаха отговор.
— Аз, както разбирате, не мога да ви изпратя направо в частта. Но ще ви дам препоръка до управлението на дрите. Ще напиша нашето мнение, че след съответна тренировка вие ще летите. С една дума, във всеки случай разчитайте на моя глас „за“ — отговори лекарят.
Мироволски излезе от вилата под ръка с началника на санаториума, също опитен военен лекар. Двамата бяха възхитени, потресени. Преди да легнат, те запалиха цигари и още дълго разсъждаваха на какво ли не е способен съветският човек, щом здраво се заеме за нещо…
Докато долу още гърмеше музиката и в осветените от прозорците правоъгълници се мяркаха по земята сенките на танцуващите, Алексей Мересиев седеше горе, в здраво заключената баня, и захапал до кръв устните си, бе отпуснал в студената вода краката си. Като едва не губеше съзнание от болка, той киснеше сините кървави мазоли и големи рани, които се бяха образували от яростното движение на протезите.