А когато след един час майор Стручков влезе в стаята Мересиев, измит, свеж, решеше мокрите си къдрави коси пред огледалото.
— Търси те там Зиночка. Да бе се поразходил с нея преди раздялата. Жалко за момичето.
— Да идем заедно, Павел Иванович, хайде да идем какво ти струва? — замоли го Мересиев.
Беше му неудобно от мисълта да остане сам с тая чудесна, Смешна девойка, която така старателно го учеше да танцува. След Олиното писмо той се чувствуваше в нейно присъствие някак си особено тягостно. И сега Мересиев настойчиво се хвана за Стручков, докато последният, мърморейки, най-после взе фуражката си. Зиночка чакаше на балкона. В ръцете си държеше съвсем оръфан букет. Венчета и листенца от цветя, смачкани и изпокъсани, покриваха пода около нея. Щом чу стъпките на Алексей, тя-пристъпи напред, но, като видя, че не е сам, клюмна и се сви.
— Да отидем да се сбогуваме с гората! — с безгрижен тон предложи Алексей.
Те се хванаха под ръка и мълком тръгнаха по старата липова алея. Под краката им, по земята, покрита с петна от бледа лунна светлина, се движеха въгленочерни сенки и тук-таме като разпръснати златни монети светеха първите есенни листа. Алеята се свърши. Излязоха от парка и по мократа пожълтяла трева се запътиха към езерото. Пелена от гъста, парцалива мъгла покриваше долината като с бяла овнешка кожа. Тя пълзеше по земята, като стигаше до кръста им, тайнствено светеше и дишаше в студената лунна светлина. Въздухът бе влажен, просмукан от гъстите аромати на есента, и ту прохладен и дори студен, ту топъл и душен, сякаш в това езеро от мъгла имаше някакви особени извори, особени топли и студени течения.
— Сякаш сме великани и вървим над облаците, а? — замислено каза Алексей, неловко усещайки как силно се притиска до лакътя му мъничката силна ръка на девойката.
— Сякаш сме глупци, ще си намокрим краката и ще се простудим по пътя — промърмори Стручков, потънал в някакви свои невесели мисли.
— Аз имам предимство пред вас. Няма какво да ми се намокри и простуди — усмихна се Алексей.
Зиночка ги повлече към забуленото в мъглата езеро.
— Да вървим, да вървим, сигурно там сега е много хубаво.
Те едва не нагазиха във водата и учудено се спряха, когато тя изведнъж се зачерня под пухкавите фъндъци мъгла почти до краката им. Наблизо имаше мостче, а до него едва се очертаваше тъмният силует на лодка. Зиночка потъна в мъглата и се върна с весла. Затегнаха халките, Алексей седна да гребе, а Зина се настани до майора на пейката при кормилото. Лодката бавно се плъзна по тихата вода като ту потъваше в мъглата, ту се измъкваше сред откритата шир, чието полирано черно огледало бе щедро посребрено от луната. Всеки бе потънал в мислите си. Нощта бе тиха,! водата се пръскаше под веслата като капки живак и изглеждаше тежка като него. Глухо гърмяха халките, някъде цвъртеше пъдпъдък и съвсем отдалече идеше по водата острият отчаян вик на бухала.
— Не можеш и да повярваш, че съвсем наблизо се води война… — тихо рече Зиночка. — Ще ми пишете ли, другари? Ето вие например, Алексей Петрович, ще ми пишете ли поне мъничко? Искате ли? Ще ви дам пощенски картички с адреса си. Драснете: жив и здрав съм, поздравявам ви и в кутията, а?…
— Ех, братчета, с какво удоволствие заминавам! По дяволите, стига, по-скоро на работа, на работа! — викна Стручков.
И пак всички млъкнаха. Звънко се плискаше о борда мъничка и лъскава вълна, звучно и сънливо бълбукаше водата под лодката и се кълбеше на плътни, светещи вълни зад кърмата. Мъглата се вдигаше и вече се виждаше, от брега се проточи към лодката неясен, сивкав, блестящ лунен стълб и как се мяркат петната на водните рози и лилии.
— Хайде да попеем, а? — предложи Зиночка и без да дочака отговор, запя песента за калината.
Тя изпя тъжно само първия куплет и веднага с дълбок и силен баритон я последва майор Стручков. Той никога по-рано не беше пял и Алексей дори не подозираше, че има такъв хубав кадифен глас. И ето над водната шир заплува широко тая горестна и страстна песен. Два свежи гласа, мъжки и женски, тъгуваха, като се подкрепяха един друг. Алексей си спомни тъничката калинка със самотния червен грозд, която се издигаше под прозореца на стаята му, спомни си едрооката Варя от подземното селце; после всичко изчезна, езерото и тая вълшебна лунна светлина, и лодката, и певците — и той видя пред себе си в сребристата мъгла девойката от Камишин, но не оная Оля, която седеше на снимката сред маргаритките на цъфналата ливада, а някаква нова непозната, уморена, с петна от загар по бузите и напукани устни, с просмукана от пот рубашка и с лопата в ръце, някъде там, в степите край Сталинград.