Той остави веслата и вече тримата в един глас изпяха последния куплет.
Рано сутринта върволица от военни автобуси излезе от двора на санаториума. Още при входа майор Стручков, който седеше на Стъпалото на един от тях, запя любимата си песен за калината. Песента се прехвърли и в другите коли и прощалните приветствия и пожелания, остротите на Бурназян, напътствията на Зиночка, която нещо викаше на Алексей през прозореца на автобуса всичко потъна в простите и многозначителни думи на тая старинна песен, която дълги години бе забравена и отново бе възкръснала и завладяла сърцата в дните на Великата отечествена война. Така отпътуваха автобусите, като отнасяха със себе си дружните плътни акорди на мелодията. Когато песента беше изпята, пътниците млъкнаха и никой не каза нито дума, докато навън не се замяркаха първите заводи и квартали на столичните предградия.
Майор Стручков, който бе седнал на стъпалото с разкопчан кител, гледаше усмихнато краймосковските пейзажи. Бе му весело. Той бе в движение, пътуваше, този вечен военен скитник се чувствуваше в стихията си. Отиваше в някаква още неизвестна за него въздушна част, но като че ли си отиваше в къщи. Мересиев седеше мълчалив и разтревожен. Той чувствуваше, че най-трудното ще настъпи тепърва и кой знае ще успее ли да преодолее тези нови пречки.
Направо от автобуса, без да се отбива никъде, без да се погрижи дори и за нощуване, Мересиев се отправи към Мироволски. Но тук го чакаше първата несполука. Доброжелателят му, когото той с такова усилие бе разположил в своя полза, бе отлетял в бърза командировка и нямаше да се върне скоро. Предложиха на Алексей да подаде рапорт по общия ред. Мересиев седна още тук, в коридора, на перваза на прозореца, и написа рапорта. Предаде го на дребничкия и слаб, с уморени очи интендантски офицер. Той обеща да направи всичко каквото може и го помоли да мине след два-три дена. Напразно летецът иска, моли, дори заплашва. Притиснал до гърдите си слабите си юмручета, интендантът казваше, че такъв е общият ред и не е по силите му да го наруши. Сигурно всъщност той с нищо не можеше и да помогне. Мересиев махна с ръка и закрета навън.
Така започнаха скитанията му из военните канцеларии. Работите се усложняваха и от това, че в болницата го бяха изпратили набързо, без вещеви, продоволствен и паричен атестат, за възстановяването на който той не беше се погрижил навреме. Нямаше дори командировъчно. И макар любезният и услужлив интендант да обеща бързо да запита по телефона за необходимите му документи, Мересиев знаеше колко бавно става всичко това и разбра, че му предстои да живее известно време без пари, без квартира и без дажби в суровата военна Москва, където строго пресмятаха всеки килограм хляб, всеки грам захар.
Той телефонира в болницата на Анюта. Ако се съдеше, по гласа й, тя беше нещо загрижена или заета, но много, му се зарадва и го помоли през тия дни да се засели в квартирата й, още повече, че тя самата живее в болницата, на казармена нога, и той няма да притеснява никого.
Санаториумът бе снабдил болните си със суха храна за пет дена и Алексей, без да се колебае, бодро се запъти към познатата стара къща, която се бе прислонила навътре в двора зад могъщите гърбове на огромни постройки. ИМА покрив, има и храна — сега може да чака. Той се изкачи по познатата тъмна извита стълбичка, от която пак го лъхна миризма на котки, на петролни сажди и влажно бельо, напипа вратата и силно почука.
Остричко старческо личице се пъхна в пролуката на открехнатата врата, придържана от две дебели верижки. Алексей бе дълго разглеждан с недоверие и любопитство, попитаха го кой е, при кого идва и как е презимето му. Едва след това верижките задрънчаха и вратата се отвори.
— Ана Даниловна не е в къщи, но тя ми телефонира за вас. Влезте, аз ще ви отведа в нейната стая.
Бабичката все така местеше избелелите си, угаснали очи по лицето му, по сакото му, особено по раницата.
— Дали да ви стопля водица? Ето на печката е Аничкината газена печка, аз ще стопля…
Без да се стеснява ни най-малко, Алексей влезе в познатата стая. Сигурно способността на войника да се чувствува навсякъде у дома си, толкова развита у майор Стручков, беше започнала да заразява и него. Той почувствува познатия дъх на старо дърво, на прах, на нафталин от всички тия вехти, но и предано прослужили десетилетия стари неща и дори бе развълнуван, сякаш след дълго скитане се намираше под родния покрив.
Бабичката вървеше по петите му и все приказваше, приказваше за опашките в някаква хлебарница, където ако имащ късмет, можеш да получиш с картата си вместо черен хляб и пухкави хлебчета; за това, че скоро в трамвая бе чула много солиден военен, че германците са добре насолени при Сталинград, че от мъка Хитлер дори полудял и бил настанен в лудницата, а в Германия действува негов двойник, а че съседката й Алевтина Аркадиевна, която съвсем незаслужено получава работническа карта, е взела от нея великолепно емайлирано канче за мляко и не й го връща; че Ана Даниловна е дъщеря на много почтени родители, които сега са евакуирани — отлична девойка, кротка и сериозна, която, не прилича на някои, не скита, с който падне, и не води у дома си кавалери.