— А вие кой сте, годеникът й ли? Героят на Съветския съюз, танкистът ли сте?
— Не, аз съм обикновен летец — отговори Мересиев и едва ли не прихна, като видя как при тия думи недоумение, обида, недоверие и гняв се изписаха едновременно върху подвижното лице на бабичката.
л Тя сви устни, сърдито хлопна вратата и вече от коридора, без предишната загриженост и дружелюбие, обидено каза:
— Та, ако ви трябва топла вода, сгрейте си сам на синята газена печка. Анюта сигурно бе много заета в евакуационния пункт. Днес, в неприветливия есенен ден, квартирата имаше съвсем напуснат вид. Дебел слой прах лежеше върху всичко, по прозорците и масичките се жълтееха и вехнеха отдавна неполети цветя. На масата стоеше чайникът, търкаляха се корички хляб, позеленели вече по краищата. Пианото също бе покрито със сив и мек калъф От прах. И сякаш задушавайки се в спарения тежък въздух, бръмчеше самотно голяма, силна муха, която се блъскаше о мътното жълто стъкло.
Мересиев разтвори прозорците. Те гледаха към един склон, нашарен с тесните ивички на лехите. Пресният въздух нахлу в стаята, смете натрупания прах така, че се повдигна сива мъгла. Й тоя миг у Алексей се мярна веселата мисъл? да разтреби тая занемарена стая, да учуди и зарадва Анюта, ако се откъсне вечерта, за да се види с него. Той поиска от бабичката кофа, парцал и четка и с жар се зае с тая работа. Час и половина търка, мете, бърса, ми, радвайки се на своята проста работа.
Вечерта слезе към моста, където още по пътя за насам бе забелязал девойки да продават ярки, едри, есени астри. Купи няколко цветя, постави ги във вазите върху масата и пианото и седна в удобното зелено кресло, като почувствува по цялото си тяло приятна отпадналост, И жадно вдъхна вкусния мирис на топло ядене, което бабичката готвеше в кухнята от продуктите му.
Но Анюта се върна така изморена, че щом го поздрави, грохна на дивана, без да забележи, че всичко около нея блести и свети. Едва след няколко минути, като си почина и пи малко вода, тя учудено се огледа, разбра всичко, уморено се усмихна и благодарно стисна лакътя на Мересиев.
— Изглежда не току-така Гриша е толкова влюбен във вас, че аз дори малко ревнувам. Альошенка, нима вие направихте това … всичко сам? Колко сте добър! А от Гриша нищо ли нямате? Той е там. Завчера дойде писмо, късичко, две думи: в Сталинград е и — чуден човек — пише, че си пуска брада. Измислил го, намерил време! А там сигурно е много опасно? Е, кажете, Альоша, така ли е? … Толкова ужасни неща разправят за Сталинград!
— Там е война…
Алексей въздъхна и се намръщи. Той завиждаше на всеки, Който бе там, на Волга, където бе започнало гигантското сражение, за което толкова се приказваше сега.
Те говориха през цялата вечер, отлично, с апетит вечеряха с пържено филе и тъй като другата стая се оказа закована, сместиха се по братски в една — Анюта на леглото, а Алексей на дивана — и веднага заспаха със здрав младежки сън.
Когато Алексей отвори очи и скочи от постелята, прашни снопове слънчеви лъчи вече лежаха напреко по пода. Анюта я нямаше. На облегалото на неговия диван беше закачена бележка: Бързам за болницата. Чаят е на масата, хлябът в бюфета, захар няма. По-рано от събота няма да се измъкна.
През тия дни Алексей почти не излизаше от къщи. Понеже нямаше работа, той поправи на бабата всички примуси, газени печки, поправи й тенджерите, контактите и щепселите и дори по нейна молба поправи воденичката на злодейката Алевтина Аркадиевна, която впрочем още не бе върнала емайлираното канче. С всичко това той спечели истинското разположение на бабичката и нейния мъж, работник от Стройтръста25, активист на противовъздушната отбрана, който също по цял ден липсваше от къщи. Съпрузите стигнаха до заключението, че танкистите, разбира се, са добри хора, но летците съвсем не им отстъпват и ако се вгледаш в тях, по-добре — въпреки въздушната им професия, — са домакини, къщовници, сериозни хора.
Нощта, преди да се яви за резултата в отдел „Кадри“, Алексей прекара с отворени очи, легнал на дивана. На расъмване стана, обръсна се, изми се и точно в часа, когато учреждението се отваряше, се приближи пръв до масата на майора от административната служба, който трябваше да реши съдбата му. Майорът изведнъж не му се хареса. Сякаш без да забелязва Алексей, той дълго шета по масата си, изважда и подрежда пред себе си папки с книжа, звъни на някого по телефона и даде подробни нареждания на секретарката си как да се номерират личните дела, после излезе някъде и много се забави. През това време Алексей успя да намрази продълговатото му дългоносо лице с грижливо избръснати страни, с червени устни, с наклонено чело, което преминаваше незабелязано в лъскава плешивина. Най-после майорът обърна листа на календара и чак тогава повдигна очи към посетителя.