— При мене ли сте дошли, другарю старши лейтенант? — със солиден самоуверен бас попита той.
Мересиев обясни работата си. Майорът поиска от секретарката книжата му и докато, ги чакаше, седеше с протегнати крака и съсредоточено човъркаше с клечка за зъби в устата си, като учтиво я закриваше с лявата си ръка. Когато му донесоха книжата, той избърса клечката с кърпичката си, загъна я в книжка, сложи я в джоба на китела си и се залови да чете „личното дело“. Сигурно като стигна, до отрязаните крака, той бързешком посочи на Алексей стол: значи седнете, защо стоите прав — и отново потъна в четене на книжата. Като дочете последния лист, попита:
— Е, какво собствено искате вие?
— Искам да получа назначение в изтребителен полк. Майорът се облегна на гърба на стола, учудено се вгледа в летеца, който все още стоеше пред него, и сам приближи стола до него. Широките му вежди изпълзяха още по-високо по гладкото му мазно чело.
— Но вие не можете да летите?
— Мога, ще мога. Изпратете ме в тренировъчната школа за проверка — Мересиев почти крещеше и в тона му имаше такова страстно желание, че военните, които седяха на масите, повдигнаха глави, като че се мъчеха да разберат какво толкова настойчиво иска тоя мургав, красив момък.
— Но слушайте, как е възможно да летите без крака? Смешно е… Къде се е виждало такова нещо? И кой ще ви разреши? — майорът разбра, че пред него е някакъв фанатик, може би смахнат.
Поглеждайки сърдитото лице на Алексей, пламналите му „игриви“ очи, той се стараеше да говори колкото може по-меко.
— Не се е виждало, но ще се види — упорито повтаряше Мересиев; той измъкна от тефтерчето си загънатата в целофан изрезка от списанието и я сложи на масата пред майора. Военните от съседните маси вече бяха престанали да работят и с интерес се вслушваха в разговора. Един от тях уж по работа, дойде при майора, поиска кибрит и се вгледа в лицето на Алексей. Майорът хвърли поглед на статийката.
— Това не е документ за нас. Ние имаме инструкция. Там са определени всички степени на годност за авиацията. Не мога да допусна да управлявате самолет, дори ако ви липсваха два пръста, а не два крака. Приберете си списанието, това не е доказателство. Уважавам стремежа ви, но…
Като чувствуваше как в него всичко започва да кипи, че още миг и ще захвърли мастилницата върху това лъскаво голо чело, Мересиев глухо процеди:
— А това?
Той сложи на масата последния аргумент — листа с подписа на полковника от медицинската служба. Майорът пое бележката със съмнение. Тя бе съответно оформена с бланката на отдела за медицинско-санитарната служба, с печат, под него стоеше подписът на уважавания в авиацията лекар. Майорът я прочете и стана по-любезен. Не, пред него не стои смахнат. Наистина тоя необикновен момък се готви да лети без крака. Той дори някак си бе се изхитрил да убеди военния лекар, сериозния, авторитетния човек.
— И въпреки това при всичкото си желание не мога, въздъхна майорът, като отместваше „делото“ на Мересиев. да Полковникът от медицинската служба може да пише каквото си иска, но ние имаме ясна и определена инструкция, която не допуска отклонения… Ако я наруша, кой ще отговаря, военният лекар ли?
Мересиев погледна с омраза тоя охранен, самодоволен човек, такъв самоуверен, спокоен, вежлив, с чистичка яка на спретнатия си кител, погледна косматите му ръце с грижливо подрязани големи и грозни нокти. Е, как ще му обясниш? Нима ще разбере? Нима знае какво е въздушен бой? Може би не е чул изстрел в живота си. Като се сдържаше с всички сили, Мересиев глухо попита:
— А какво да правя?
— Ако непременно искате, мога да ви изпратя до комисията в отдела по сформирането — майорът сви рамене. — Само че ви предупреждавам: напразно ще се мъчите.
— Ех, дявол да го вземе, пишете до комисията! — промърмори Мересиев, като рухна тежко на стола.
Така започнаха скитанията му из учрежденията. Уморени, затънали до гуша в работа хора го изслушваха, учудваха се, съчувствуваха му, биваха поразени и свиваха рамене. И наистина какво можеха да направят? Имаше инструкция, съвсем правилна инструкция, утвърдена от командуването, имаше осветени от години наред традиции и как можеха да бъдат нарушени, и още повече за такъв случай, който не пораждаше никакво съмнение. Всички искрено съжаляваха неуморния инвалид, който мечтаеше за бойна дейност, езикът на никого не можеше да се обърне, за да каже решително „не“, и го отправяха от отдел „Кадри“ в отдела по сформирането, от маса на маса, съчувствуваха му и го изпращаха на комисия.