Мересиев не излизаше вече извън себе си нито от отказите, нито от поучителния тон, нито от унизителното съчувствие и снизхождение, против което се бунтуваше цялата му горда душа. Той се научи да се сдържа, усвои тона на молител и макар понякога дневно да получаваше по два, по три отказа, не искаше да губи надежда. Страничката от списанието и заключението на полковника от медицинската служба толкова се измачкаха от честото вадене от джоба, че се разкъсаха по гънките и му се наложи да ги подлепи с пергаментова хартия.
Тежестта на скитанията му се усложняваше и от това, че още не бе получен отговор от полка му и той, както и по-рано, живееше без заплата. Запасите, дадени му от санаториума, вече свършиха. Наистина съпрузите съседи, с които той бе се сдружил, като виждаха, че престана да си готви храна, усилено го канеха да обядва. Но той знаеше как треперят тия стари хорица над мъничката си градинка на склона под прозорците, където предварително бе пресметнато всяко перце лук, всяко морковче, знаеше как по братски, с детска грижливост всяка сутрин разделяха хлебната си дажба, знаеше и им отказваше, като заявяваше бодро, че за да не губи време с готвене, обядва сега в офицерската трапезария.
Дойде събота, денят, когато трябваше да се освободи Анюта, с която той всяка вечер си бъбреше надълго по телефона, докладваше й за тъжния ход на работите си. И се реши. В раницата си пазеше старата бащина сребърна табакера със стремглаво препускаща тройка, нарисувана върху капака с изящен черен емайл и с надпис: „От приятелите, в деня на сребърната сватба“. Алексей не пушеше, но майка му, изпращайки на фронта своя любимец, кой знае защо, му пъхна в джоба пазената в семейството бащина реликва; и така той носеше със себе си тая масивна, неудобна вещ, като я слагаше в джоба си за „щастие“ при полетите. Алексей намери в раницата си табакерата и тръгна с нея към заложната къща.
Мършава, вмирисана на нафталин жена повъртя табакерата в ръцете си, посочи с костеливите си пръсти надписа и заяви, че надписани вещи не се приемат за залог.
— Аз не искам скъпо, колкото дадете.
— Не, не, освен това, гражданино военен, струва ми се, че още е раничко да получавате подаръци по случай сребърната ви сватба — ядовито забеляза нафталиновата дама, като погледна Алексей с недружелюбните си безцветни очи. Летецът се зачерви силно, грабна табакерата от тезгяха и хукна към вратата. Някой го задържа за ръкава, като му дъхна в ухото с тежък винен дъх.
— Хубавичко изделие. И не е ли скъпо? — се осведоми косматата мутра със син нос, чийто притежател протягаше към табакерата жилестата си трепереща ръка. — Масивна. От уважение към героя от Отечествената война пет сиви дамички.
Без да се пазари, Алексей грабна петте стотарки и изскочи на чист въздух от това царство на стари, вонящи вехтории. От близкия пазар той купи парче месо, сланина, едно хлебче, картофи, лук. Не забрави дори и няколко стръкчета магданоз. Той се появи натоварен „у дома“, като си казваше, като дъвчеше парченце сланина по пътя.
— Реших се пак на пансион: лошо готвят — излъга той бабичката, като натрупа на кухненската маса продуктите си.
Вечерта Анюта завари разкошна вечеря. Картофена супа с бульон от месо, в чийто янтар плуваха зелени листчета магданоз, изпържено с лук месо и дори желе от боровинки: бабичката го бе сварила от скорбялната отвара на картофените люспи. Девойката се върна изморена, бледа. С явно усилие тя едва се изми и преоблече. Като изяде набързо първата и втората порция, тя се отпусна на вълшебното старо кресло, което сякаш обгръщаше уморения човек с добрите си плюшени лапи и му нашепваше на ухото сладки сънища. И заспа така, без да дочака да изстине на чешмата в канчето приготвеното от бабичката по всички правила желе.
Когато след кратка дрямка отвори очи, сивият сумрак вече се сгъстяваше в тая мъничка и пак чистичка стая, затрупана със стари уютни вещи. На масата за хранене светлееше матовия абажур на старата лампа, тя видя Алексей. Той спеше, като бе хванал главата си с две ръце и така я стискаше, сякаш искаше да я смаже между дланите си. Лицето му не се виждаше, но в цялата му поза имаше такова тежко отчаяние, че съжалението към този силен, упорит човек се надигна като топла вълна към гърлото на девойката. Тя стана тихо, приближи се до него, прегърна голямата му глава и почна да я милва, като прекарваше през пръстите си твърдите кичури на косата му. Той взе ръката й, целуна дланта й, после изведнъж скочи, весел и усмихнат: