Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа
На моя незабравим приятел Мумин Адилов, загинал на 18 април 1930 година от подъл вражески куршум в планинския кишлак Нанай, с благоговение пред неговата чиста памет, посвещавам тази книга.
Той притежаваше неизброимо множество от чертите на Настрадин Ходжа — беззаветна любов към народа, смелост, честно лукавство и благородна хитрост — и когато пишех тази книга, в нощната тишина неведнъж ми се струваше, че неговата сянка стои зад креслото ми и води моето перо.
Той е погребан в Канибадам. Неотдавна посетих гроба му; деца си играеха край могилката, обрасла с пролетна трева и цветя, а той спеше вечния си сън и не откликна на зова на сърцето ми…
И казах му: „За радост на онези, които живеят с мен на земята, ще напиша книга — нека студените ветрове на времето не раздухват нейните листи, нека унилата есен на забравата никога не заменя светлата пролет на моите стихове!…“ И — погледни! — розите в градината още не са оронили цвета си и аз още ходя без бастун, а книгата „Гюлистан“, което значи „Розова градина“, вече е написана и ти я четеш…
Тази история чухме от Абу-Омар-Ахмед-ибн-Мохамед, който я чул от Мохамед-ибн-Али-Ри-фаа, а той я чул от Али-ибн-Абд-ал-Азис, който я знаел от Абу-Убейд-ал-Хасим-ибн-Селям, който я научил от своите наставници, а последният от тях се позовава на Омар-ибн-ал-Хатаб и неговия син Абд-Аллах — нека аллах бъде доволен от тия двамата!
КНИГА ПЪРВА
СМУТИТЕЛЯТ НА СПОКОЙСТВИЕТО
ПЪРВА ЧАСТ
Разправят също тъй, че един наивник вървял, като държал в ръка юздата на магарето, което водел подире си.
ПЪРВА ГЛАВА
Трийсет и петата година от живота си Настрадин Ходжа посрещнал на път.
Той прекарал повече от десет години в изгнания, като странствувал от град на град, от една страна в друга, прекосявал морета и пустини, нощувал където завърнел — на голата земя край сиромашки овчарски огън или в тесен кервансарай, дето в прашната тъмнина до сутринта въздишали и се чешели и глухо подрънквали с хлопатарите си камили, или в душна задимена чайхана сред налягали един до друг водоносци, просяци, камилари и разни други бедни хора, които с пукването на зората изпълвали с пронизителните си викове тържищата и тесните сокачета на градовете. Нерядко се подреждал да нощува и на меки копринени възглавници в харема на някой персийски велможа, който същата тая нощ с отред заптиета търсел из всички чайхани и кервансараи скитника и богохулника Настрадин Ходжа, за да го побие на кол… През решетката на прозореца се мержелеела тясна ивичка небе, бледнеели звездите, предутринният ветрец шумолял леко и нежно в листака, на перваза на прозореца почвали да гукат и чистят перата си весели гургулици. И Настрадин Ходжа, като целувал уморената хубавица, казвал:
— Време е. Сбогом, мой несравним бисер, и не ме забравяй.
— Почакай! — отговаряла тя, сключила прелестни ръце около шията му. — Мигар завинаги си отиваш? Но защо? Слушай, тая вечер щом се стъмни, аз пак ще пратя старицата при тебе.
— Не. Отдавна вече съм забравил времето, когато прекарва две нощи подред под една стряха. Трябва да замина, много бързам.
— Да заминеш ли? Мигар имаш някакви неотложни работи в друг град? Къде се каниш да заминаваш?
— Не знам. Но вече съмва, вече се отвориха градските порти и потеглиха на път първите кервани. Чуваш ли — звънтят хлопатарите на камилите!… Долови ли слухът ми този звук, сякаш духове се вселяват в нозете ми и аз не мога да се заседя на едно място!
— Замини, щом е тъй! — сърдито казвала хубавицата, като напразно се мъчела да скрие сълзите, блеснали на дългите й мигли. — Но кажи ми поне името си на сбогуване.
— Искаш да знаеш името ми? Тогава чуй: ти прекара нощта с Настрадин Ходжа! Аз съм Настрадин Ходжа, смутителят на спокойствието и сеячът на раздори, същият, за когото всеки ден викат глашатаите по всички мегдани и тържища и обещават голяма награда за главата му. Вчера обещаваха три хиляди тумана1 и аз дори си помислих: дали не е по-добре сам да продам собствената си глава за такава хубава цена. Ти се смееш, звездице моя, хайде, дай ми по-скоро устните си за последен път. Ако можех, бих ти подарил изумруд, но аз нямам изумруд — вземи ей това просто бяло камъче за спомен!
Той навличал дрипавия си халат, прогорен на много места от искрите на крайпътните огньове, и тихичко се измъквал. Зад вратата гръмовно хъркал ленивият глупав евнух с чалма и меки чехли с извити нагоре върхове — нехаен страж на най-голямото съкровище в двореца, поверено нему. По-нататък, изпружени по килимите и кечетата, хъркали стражарите, сложили глави на: извадените си ятагани. Настрадин Ходжа се прокрадвал на пръсти покрай тях, хем винаги благополучно, като че през това време ставал невидим.