— На колко? — попитал глухо рижавият. Ситна треска го тресяла целия: той бързал, искал да вземе колкото може повече от мимолетното си щастие.
Настрадин Ходжа в отговор извадил кесията, отделил за всеки случай в джоба си двайсет и пет танга, останалото изсипал. Среброто звъннало и запяло по бакърената табла. Играчите посрещнали залога с леко развълнуван шум: започвала се голяма игра.
Рижавият взел заровете и дълго ги разклащал, без да се реши да ги хвърли. Всички затаили дъх, дори магарето протегнало муцуна и наострило уши. Чувало се само тракането на заровете в шепата на рижавия играч — нищо друго. И от това сухо тракане премала се разливала в корема и краката на Настрадин Ходжа. А рижавият продължавал да разклаща заровете, като придържал ръкава на халата си, и все не можел да се реши.
Най-сетне хвърлил. Играчите се навели напред и тоз-час се отдръпнали, като въздъхнали всички отведнъж, с едни гърди. Рижавият пребледнял и простенал през стиснати зъби.
Заровете показвали три — сигурна загуба, защото две се пада толкова рядко, колкото и дванайсет, а всичко друго било в полза на Настрадин Ходжа.
Като раздрусал в шепата си заровете, той мислено благодарял на съдбата, която тоя ден била толкова благосклонна към него. Ала забравил, че съдбата е своенравна и непостоянна и може лесно да ти измени, ако много й додяваш. Тя решила да даде урок на самоуверения Настрадин Ходжа и за свое оръдие избрала магарето, по-точно опашката му, украсена на края с бодли и репеи. Обърнато със задницата си към играчите, магарето замахнало с опашка, закачило стопанина си по ръката, заровете изскочили и в същия миг рижавият играч с кратък, сподавен стон рухнал върху таблата и захлупил парите.
Настрадин Ходжа бил хвърлил две.
Той дълго седял вкаменен и беззвучно мърдал устни — всичко се люлеело и плувало пред вторачения му поглед и странен звън пълнел ушите му.
Изведнъж скочил, грабнал тоягата и почнал да налага магарето, като тичал подире му около коневърза.
— Проклето магаре, о, сине на греха, о, смрадлива твар и позор за всичко живо на земята! — викал Настрадин Ходжа. — Не стига, че играеш на зарове с парите на господаря си, ами отгоре на това и губиш! Дано подлата ти кожа окапе, дано всемогъщият аллах ти прати яма на пътя, та да си счупиш краката: кога най-сетне ще издъхнеш, та да се отърва от съзерцанието на мръсната ти муцуна?!
Магарето ревяло, играчите се смеели и най-високо от всички рижавият, който окончателно бил повярвал в късмета си.
— Да играем още — рекъл той, когато Настрадин Ходжа, уморен и запъхтян, хвърлил тоягата настрана. — Да играем още: на тебе ти останаха двайсет и пет танга.
При тия думи той издал напред левия си крак и леко го размърдал в знак на пренебрежение към Настрадин Ходжа.
— Добре, да играем! — отговорил Настрадин Ходжа, като решил, че сега му е все едно: където са изгубени сто и двайсет танга, няма смисъл да се жалят последните двайсет и пет.
Той хвърлил небрежно, без да гледа — и спечелил.
— На, всичко! — предложил рижавият, като хвърлил на таблата изгубените пари.
И Настрадин Ходжа спечелил пак. Ала рижавият не искал да повярва, че късметът му е обърнал гръб.
— На всичко!
Той казвал така седем пъти поред и всичките седем пъти губил. Таблата била пълна с пари. Играчите замрели, само блясъкът в очите им свидетелствувал за вътрешния огън, който ги изгарял.
— Ти не можеш да печелиш толкова пъти поред, ако самият шейтан не ти помага! — извикал рижавият. — Все някога трябва да изгубиш! Тук на таблата има хиляда и шестстотин танга твои пари. Съгласен ли си да хвърлиш още веднъж на всички? Ето парите, които съм приготвил, за да купя утре на пазара стока за бакалницата си — залагам всичките тия пари!
Той извадил една мъничка кесия, натъпкана със злато.
— Сложи на таблата златото си! — извикал разгорещен Настрадин Ходжа.
В тази чайхана за пръв път се играело толкова на едро. Съдържателят забравил своите отдавна кипнали кумгани, играчите дишали тежко и пресекливо. Пръв хвърлил заровете рижавият и веднага замижал — страхувал се да погледне.
— Единайсет! — извикали всички в хор. Настрадин Ходжа разбрал, че е загубен: можели да го спасят само дванайсетте.
— Единайсет! Единайсет! — обезумял от радост, повтарял рижавият играч. — Виждаш ли, аз имам единайсет! Ти изгуби! Ти изгуби!
Вътрешно изстинал, Настрадин Ходжа взел заровете и вече се канел да ги хвърли, но изведнъж се спрял.
— Я се обърни със задника! — рекъл той на магарето. — Ти съумя да изгубиш срещу три, съумей сега да спечелиш срещу единайсет, иначе веднага ще те откарам да ти одерат кожата!