Выбрать главу

— Защо говориш така! — с укор рекъл Настрадин Ходжа. — Човек никога не бива да мисли за това. Разкажи ми мъката си и нека не те смущава това, че съм беден наглед. Може би ще съумея да ти помогна.

— Разказът ми ще бъде кратък. Само преди час по нашата улица мина лихварят Джафар, придружен от двама емирски заптии. Аз съм длъжник на Джафар и утре заран изтича срокът на моя дълг. И ето, аз съм изгонен от дома си, в който съм преживял целия си живот, и нямам вече семейство, и нямам кът, дето бих могъл да подслоня глава… А цялото ми имущество: къща, градина, добитък и лозя — утре ще бъде продадено от Джафар.

Сълзи бликнали от очите на стареца, гласът му треперел.

— А много ли му дължиш? — попитал Настрадин Ходжа.

— Твърде много, минувачо. Дължа му двеста и петдесет танга.

— Двеста и петдесет танга! — възкликнал Настрадин Ходжа. — И човек си желае смъртта заради някакви си двеста и петдесет танга! Хайде, хайде, стой мирно — измърморил той на магарето, отвързвайки дисагите. — Ето ти, почтени старче, двеста и петдесет танга, върни ги на тоя лихвар, изгони го с ритници от лома си и доживей дните си в спокойствие и благоденствие…

Щом чули звъна на среброто, всички трепнали, а старецът не можал да промълви нито дума и само с очите си, в които блестели сълзи, благодарял на Настрадин Ходжа.

— На, виждаш ли, а ти даже не искаше да ми разкажеш за нещастието си — рекъл Настрадин Ходжа, като отброявал последната монета и си мислел: „Нищо, вместо осем майстори ще наема само седем, стига ми и това!“

Изведнъж жената, която седяла до стареца, се хвърлила в краката на Настрадин Ходжа, със силен плач протегнала към него детето си.

— Виж! — през риданията издумала тя. — То е болно, устните му са спечени и лицето му пламти. И то ще умре сега, клетото ми момченце, нейде на пътя, защото ме изгониха от дома ми.

Настрадин Ходжа погледнал измършавялото бледо личице на детето, прозрачните му ръчички, после обгърнал с поглед лицата на седналите. И когато се вгледал в тези лица, издълбани от бръчки, посърнали от страдания, и видял очите им, помръкнали от безкрайни сълзи, сякаш нажежен нож се забил в сърцето му, мигновен гърч свил гърлото му, жарка вълна от кръв заляла лицето му. Той се извърнал.

— Аз съм вдовица — продължила жената. — Мъжът ми умря преди половин година, той дължеше на лихваря двеста танга и дългът, според закона, се прехвърли върху мен.

— Момчето наистина е болно — рекъл Настрадин Ходжа. — И не бива никак да го държиш на слънце, защото слънчевите лъчи сгъстяват кръвта в жилите, както учи Авицена; това, разбира се, не е полезно за момчето. Ето ти двеста танга, върни се по-скоро дома, сложи му мокра кърпа на челото; ето ти още петдесет танга, за да повикаш лекар и да купиш илач.

А на себе си рекъл: „Мога спокойно да мина и с шестима майстори.“

Но в краката му се строполил брадат каменар, огромен на ръст — неговото семейство трябвало утре да бъде продадено в робство за дълг от четиристотин танга към лихваря Джафар… „Петима майстори наистина са възмалко“ — помислил си Настрадин Ходжа, като развързвал дисагите. Ала преди да ги завърже, други две жени паднали на колене пред него и разказите им били толкова жаловити, че Настрадин Ходжа, без да се колебае, им дал достатъчно пари, за да се разплатят с лихваря. Като видял, че останалите пари едва-едва ще стигнат за издръжката на трима майстори, решил, че в такъв случай не си струва да се обвързва с работилници и с щедра ръка се заел да раздава пари на останалите длъжници на лихваря Джафар.

В дисагите му останали не повече от петстотин танга. И тогава Настрадин Ходжа забелязал още един човек, който стоял встрани от другите и не бил се обърнал към него за помощ, макар че на лицето му била изписана мъка.

— Хей ти, слушай! — повикал го Настрадин Ходжа. — Защо стоиш тук? Нямаш ли дълг към лихваря?

— Имам дълг — глухо рекъл човекът; — Утре сам ще ида във вериги на пазара за роби.

— А защо мълча досега?

— О, щедри, благодетелни пътниче, аз не знам кой си. Дали свети Богаеддин, излязъл от гробницата си, за да помогне на сиромасите, или самият Харун-ал-Рашид? Не се обърнах към тебе само защото ти и без мене много се охарчи, а аз дължа повече от всички — петстотин танга — и се боях, че ако ми ги дадеш, няма да стигнат за старците и жените.

— Ти си справедлив, благороден и съвестен — рекъл покъртеният Настрадин Ходжа. — Но и аз съм справедлив, благороден и съвестен и кълна ти се, ти утре няма да отидеш във вериги на пазара за роби. Дръж пеша!