Той изсипал от дисагите си всички пари, до последната танга. Тогава човекът, придържайки с лява ръка пеша на халата си, с дясната прегърнал Настрадин Ходжа и облян в сълзи, се облегнал на гърдите му.
Настрадин Ходжа обгърнал с поглед всички спасени хора, видял усмивки, руменина по лицата, блясък в очите.
— Ама ти наистина здравата полетя от магарето си — изведнъж рекъл брадатият каменар, закискал се и всички едновременно се закискали — мъжете с груби гласове, а жените е тънки, децата също грейнали в усмивки, запротягали ръчици към Настрадин Ходжа, а самият той се смеел най-високо от всички.
— О! — говорел той, превивайки се от смях. — Вие още не знаете какво магаре е то! То е такова проклето магаре!
— Не! — пресякла го жената с болното дете в ръце. — Не говори така за магарето си! То е най-умното, най-благородното, най-скъпоценното магаре в света, равно на него никога още не е имало, няма и да има. Съгласна съм цял живот да се грижа за него, да го храня с отбрано зърно, да не го обременявам никога с работа, да го чистя с чесало, да му разчесвам опашката с гребен. Защото ако това несравнимо и подобно на цъфнала роза магаре, изпълнено само с добродетели, не беше прескочило рова и не беше те хвърлило от седлото, о, пътниче, който се яви при нас като слънце в мъглата, ти щеше да минеш покрай нас, без да ни забележиш, а ние нямаше да се осмелим да те спрем!
— Права си — дълбокомислено забелязал старецът. — Ние много сме задължени за спасението си на това магаре, което наистина краси света и блести като елмаз сред всички други магарета.
Всички захванали високо да хвалят магарето и в превара му пъхали в устата питки, печена царевица, сушени кайсии и праскови. Като се бранело с опашка от досадните мухи, магарето приемало невъзмутимо и важно почерпките, ала все пак замигало, щом видяло камшика, който Настрадин Ходжа му показвал скришом.
Но времето си вървяло, сенките се удължавали, червенокраки щъркели, тракайки и пляскайки с криле, се спущали към гнездата си, откъдето насреща им се протягали алчно разтворените клюнове на щъркелчетата.
Настрадин Ходжа започнал да се сбогува.
Всички се кланяли и му благодарели:
— Сполай ти. Ти разбра нашата мъка.
— Как да не я разбера — отговорил той, — след като аз самият току-що изгубих четири работилници, дето ми работеха осем най-изкусни майстори, дом и градина, в която бликаха шадравани и по дърветата висяха златни кафези с пойни птици. Как Да не я разбера!
Старецът изфъфлил с беззъбата си уста:
— Нямам с какво да ти се отблагодаря, пътниче. Ето единственото, което взех, когато напусках дома си. Това е коранът, свещената книга; вземи я и нека тя ти бъде пътеводна звезда в житейското море…
Настрадин Ходжа не изпитвал към свещените книги никаква почит, но понеже не искал да обиди стареца, взел корана, сложил го в дисагите и се метнал на седлото.
— Името ти! Името ти! — викнали всички в хор. — Кажи ни името си, за да знаем на кого да благодарим в молитвите си.
— За какво ви е да знаете името ми? Истинската добродетел не се нуждае от слава, а що се отнася до молитвите, аллах има много ангели, които му съобщават за благочестивите постъпки на хората… Ако ангелите са лениви и нехайни и спят нейде върху меките облаци, вместо да водят сметка за всички благочестиви й всички богохулни дела на земята, вашите молитви все едно няма да помогнат, защото аллах би бил просто глупав, ако вярваше на хорските думи, без да иска потвърждение от доверени лица.
Изведнъж една от жените тихо ахнала, след нея — втора, после старецът трепнал, вперил очи в Настрадин Ходжа. Ала Настрадин Ходжа бързал и не забелязал нищо.
— Сбогом. Да пребъде мир и благоденствие над вас.
Сподирян от благословии, той се скрил зад завоя на пътя.
Останалите зад гърба му хора мълчели, в очите на всички светела една мисъл.
Мълчанието нарушил старецът. Той рекъл развълнувано и тържествено:
— Само един човек в целия свят може да извърши такава постъпка и само един човек в света умее да разговаря така, и само един човек в света носи такава души, чиято светлина и топлина сгряват всички нещастни и онеправдани, и този човек е той, нашият…
Млъкни — бързо го пресякъл друг. — Или си забравил, че дуварите имат очи, камъните уши и много стотици кучета биха се спуснали по дирите му?
— Прав си — добавил трети. — Ние трябва да мълчим, защото той сега ходи по въже и е достатъчен и най-малък тласък, за да го погуби.
— Нека по-добре ми изтръгнат езика, отколкото да произнеса нейде името му на глас! — рекла жената с болното дете на ръце.
— Аз ще мълча — възкликнала втората жена, — защото съм съгласна по-скоро сама да умра, отколкото неволно да го пратя на въжето!