Все тъй полугласно подхванал разказа си вторият — в облекло на овчар и с цветна чалма, която показвала, че е жител на Бадахшан:
— Ето какво разказват още. Веднъж Настрадин Ходжа минавал покрай бостана на един молла. Моллата тъкмо събирал в чувал тикви и от лакомия напълнил чувала така, че не могъл дори да го вдигне, камо ли да го носи. Та стоял той и мислел: „Как да отнеса чувала в къщи?“ Видял минувача и се зарадвал:
„Слушай, синко. Не се ли наемаш да занесеш до дома този чувал?“
Настрадин Ходжа тъкмо нямал пари.
„А колко ще ми платиш?“ — попитал той моллата.
„О, сине! Защо ти са нари? Докато носиш тиквите, ще ти обадя пътем три дълбоки мъдрости и те ще те направят щастлив за цял живот.“
„Интересно какви ли мъдрости обещава да ми открие моллата?“ — помислил си нашият Настрадин Ходжа.
Обзело го любопитство. Метнал на гърба си чувала и го понесъл. А пътят възлизал стръмно нагоре и вървял над една урва. Когато Настрадин Ходжа спрял да си почине, моллата рекъл с тайнствен и важен вид:
„Слушай първата мъдрост, по-голяма не е имало никога в света от времето на Адама и ако разбереш цялата й дълбочина, ти все едно ще познаеш тайния смисъл на буквите. — Алиф, Дам, Ра, — с които Мохамед, нашият пророк и учител, открива втората сура на корана. Слушай внимателно: ако някой ти каже, че е по-лесно да ходиш пеша, отколкото да яздиш, не вярвай на този човек. Запомни думите ми и мисли над тях непрестанно, ден и нощ, и тогава ще разбереш заключената в тях мъдрост. Но тази мъдрост не е нищо в сравнение с втората мъдрост, която ще ти обадя ей при онова дърво. Виждаш ли го там, напред?“
„Добре!“ — помислил си Настрадин Ходжа. — „Почакай, молла!“
Като се обливал в пот, той домъкнал чувала до дървото.
Моллата вдигнал пръст:
„Отвори си ушите и слушай, защото втората мъдрост заключава в себе си целия коран и половина от шариата, и още една четвърт от книгата на Тарикат. И оня, който разбере тая мъдрост, никога няма да се отклони от пътя на добродетелта и никога няма да се препъне по пътя към истината. Постарай се, о, сине мой, да разбереш тази мъдрост и радвай се, че си я получил безплатно. Втората мъдрост гласи: Ако някой ти каже, че сиромахът живее по-леко от богатия, не вярвай на този човек. Но дори и тази втора мъдрост не е нищо в сравнение с третата, чието сияние може да се сравни само с ослепителния блясък на слънцето и чиято дълбочина може да се сравни само с дълбочината на океана. Третата мъдрост ще ти обадя пред портата на моя дом. Да вървим по-скоро, защото аз вече си отпочинах.“
„Почакай, молла! — отговорил нашият Настрадин Ходжа. — Аз предварително знам третата ти мъдрост. Ти искаш да ми кажеш пред портата на своя дом, че умният човек винаги може да накара глупака да му мъкне безплатно чувала с тикви.“
Поразен, моллата се отдръпнал. Настрадин Ходжа бил отгатнал дума по дума третата му мъдрост.
„Но слушай сега, молла, моята единствена мъдрост, която стои над всички твои — продължил Настрадин Ходжа. — И моята мъдрост, кълна се в Мохамеда, е толкова ослепителна и толкова дълбока, че съдържа в себе си целия ислям с корана, шариата, книгата на Тарикат и всички други книги, и цялата будистка вяра, и цялата юдейска вяра, и всички християнски заблуди. Не, никога не е имало и няма да има занапред мъдрост, по-достоверна от тая, която ще ти съобщя ей-сега, о, молла! Но приготви се да не те порази твърде много тая премъдрост, защото от нея лесно можеш да загубиш разсъдъка си — толкова поразителна, ослепителна и необятна е тя. Затова приготви разсъдъка си, молла, и слушай: Ако някой ти каже, че тия тикви не са се разпукнали — плюни в лицето на тоя човек, наречи го лъжец и го натири от къщи.“
При тези думи Настрадин Ходжа вдигнал чувала и го хвърлил надолу от стръмната урва.
Тиквите се сипели от чувала, подскачали и се разпуквали звучно, като се блъсвали в камъните.
„О, тежко ми! О, голяма загуба и разорение!“ — развикал се моллата.
И почнал да крещи, да нарежда, да дращи лицето си, та напълно заприличал на луд.
„На, виждаш ли! — поучително рекъл Настрадин Ходжа. — Нали те предупреждавах, че от тая мъдрост разсъдъкът ти лесно може да се размъти.“
Слушателите се залели във весел смях.
Настрадин Ходжа, легнал в къта на едно прашно кече, пълно с бълхи, си мислел:
„Те са научили и това! Но откъде? Нали бяхме само двамата над урвата и, аз никому не съм разправял. Сигурно го е разправил самият молла, като се е досетил по-късно кой е мъкнал Тиквите му.“
Третият разказвач подзел:
— Веднъж Настрадин Ходжа се връщал от града в турското село, където живеел тогава; като се почувствувал уморен, легнал да си почине на брега на рекичката и незабелязано заспал, облъхван от благоуханното дихание на пролетния ветрец. И му се присънило, че е умрял. „Ако съм мъртъв — рекъл си Настрадин Ходжа, — не бива да мърдам и да отварям очи.“ Така лежал той дълго време неподвижен на меката трева и намерил, че не е чак толкова лошо да бъдеш мъртъв: лежиш си без всякакви грижи и главоболия, каквито непрестанно ни преследват в нашето земно, тленно съществование.