Покрай него минали някакви пътници, видели Настрадин Ходжа.
„Гледайте! — рекъл един. — Това е мюсюлманин.“
„Той е мъртъв“ — добавил втори.
„Трябва да го отнесем в най-близкото село, за да го умият и погребат там достойно“ — предложил трети, като назовал тъкмо онова село, където отивал нашият Настрадин Ходжа.
Пътниците отсекли няколко млади дървета, направили носилка и турили в нея Настрадин Ходжа.
Дълго го носили, а той лежал неподвижен, без да отваря очи, както подобава на мъртвец, чиято душа вече тропа на вратата на рая.
Изведнъж носилката спряла. Пътниците почнали да се препират къде е бродът. Един викал надясно, друг — наляво, а трети предлагал да минат направо през рекичката.
Настрадин Ходжа поотворил едва-едва едното си око и видял, че пътниците стоят пред най-дълбокото, бързо и опасно място на реката, дето вече неведнъж се били давили непредпазливи хора. „Не се безпокоя за себе си — помислил Настрадин Ходжа. — Аз и без туй съм мъртъв и ми е безразлично къде ще лежа — в гроба или на речното дъно. Но трябва да предупредя тия пътници, иначе те поради вниманието си към мене могат да изгубят живота си, което би било от моя страна страшна неблагодарност.“
Той се понадигнал от носилката и като посочил с ръка брода, рекъл със слаб глас:
„О, пътници, когато бях жив, винаги преминавах тая река ей при ония тополи,“
И пак затворил очи. Пътниците поблагодарили на Настрадин Ходжа за съвета и помъкнали носилката по-нататък, като четели високо молитви за спасението на душата му.
Докато слушателите, пък и самият разказвач, мушкайки се с лакти, се кискали, Настрадин Ходжа недоволно мърморел:
„…Всичко са изопачили. Първо, не съм сънувал, че съм умрял. Не съм чак толкова голям глупак, че да не отличавам себе си, когато съм жив, от себе си, когато съм мъртъв. Дори добре си спомням, че през цялото време ме хапеше бълха и страшно ми се искаше да се почеша — мигар това не доказва напълно очевидно, че съм бил действително жив, защото в противен случай, разбира се, не бих могъл да усещам ухапванията на бълхата. Просто бях уморен и не ми се вървеше пеша, а тези пътници бяха яки момчета: какво им струваше да позаобиколят малко и да ме отнесат в селото? Но когато решиха да преминат реката там, дето е дълбока три човешки боя, спрях ги, защото се грижех не толкова за семейството си — аз го нямам, — колкото за техните семейства. И веднага изпитах горчивия плод на неблагодарността: вместо да ми благодарят за навременното предупреждение, те ме изтърсиха от носилката, нахвърлиха се върху ми с юмруци и сигурно щяха да ме набият здравата, ако не беше пъргавината на краката ми!… Учудвам се до каква степен хората могат да преиначат и изопачат станалото в действителност.“
През това време започнал своя разказ четвъртият:
— За Настрадин Ходжа се разправя и друго. Настрадин Ходжа живял половин година в едно село и много се прочул сред жителите с находчивите си отговори и остротата на ума си…
Настрадин Ходжа надал ухо. Къде бил чувал този глас — невисок, но разбран, малко попрегракнал? Съвсем скоро… Може би дори днес… Но колкото и да се мъчил, не можал да си спомни.
Разказвачът продължил:
— Везирът на оная област веднъж изпратил в селото, дето живеел Настрадин Ходжа, един от слоновете си, та жителите да го гледат и хранят. Слонът бил неописуемо лаком. За едно денонощие изяждал петдесет крини ечемик, петдесет крини сено, петдесет крини кукуруз и сто снопа прясна детелина. След две седмици жителите на селото изхарчили за слона всичките си запаси, разорили се и изпаднали в отчаяние. И решили най-сетне да пратят Настрадин Ходжа при самия везир с молба да си прибере слона от селото…
И ето отишли при Настрадин Ходжа, взели да го молят, той се съгласил, оседлал магарето си, което, както е известно на цял свят прилича с ината, злонравието и леността си на чакал, паяк, усойница и жаба, слети в едно, и като го оседлал, упътил се при везира, но не забравил да уговори предварително с жителите какво ще му платят за работата и определил толкова голямо възнаграждение, че мнозина били принудени да продадат къщите си и останали сиромаси заради Настрадин Ходжа.