После Настрадин Ходжа минал през копринарската, седларската, оръжейната и вапцарската чаршия, през пазара за роби, през даракчийницата — и всичко това било само началото на пазара, а по-нататък се нижели още стотици различни чаршии; и колкото по-навътре в навалицата се промъквал с магарето си Настрадин Ходжа, толкова по-оглушително крещели, спорели, пазарели се хората наоколо; да, това бил все същият пазар, знаменитият и несравним бухарски пазар, равен на който нямали по онова време нито Дамаск, нито дори Багдад!
Но ето, чаршиите свършили и пред очите на Настрадин Ходжа се открили дворецът на емира, ограден с висока стена с мазгали и зъбци. Четирите кули по ъглите били изкусно облицовани с разноцветна мозайка, над която дълги години се били трудили арабски и ирански майстори.
Пред портите на двореца простирал шатрите си пъстър табор. В сянката на изподраните нанеси лежали и седели на тръстикови рогозки хора, изнурени от задух ата — сами и със своите семейства; жени люлкали кърмачета, варели яденета в казани, кърпели съдрани халати и одеяла; навсякъде тичали полуголи дечурлига, крещели, биели се и падали, твърде непочтително обръщайки към двореца оная част от тялото, която е неприлично да съзерцаваме. Мъжете спели или се занимавали с различни домашни работи, или разговаряли помежду си, насядали около чайниците. „Ехе! Та тези хора живеят тук не за първи ден!“ — помислил си Настрадин Ходжа.
Вниманието му привлекли двоица: един плешив и един брадат. Обърнати с гръб един към друг, те лежали направо на голата земя, всеки под своя навес, а между тях за едно тополово колче била вързана бяла коза, толкова мършава, че сякаш ребрата й всеки момент можело да пробият олисялата й кожа. Тя с жаловито блеене глождела колчето, изядено вече наполовина.
Настрадин Ходжа бил много любопитен, затова не се сдържал и попитал:
— Мир вам, жители на Благородна Бухара! Кажете ми, отдавна ли се числите към циганското съсловие?
— Не ни се подигравай, о, пътниче! — отговорил брадатият. — Ние не сме цигани, ние сме не по-лоши мюсюлмани от тебе самия!
— Щом сте добри мюсюлмани, защо не си седите дома? Какво чакате тук, пред двореца?
— Чакаме справедливия и милостив съд на емира, нашия владетел, повелител и господар, който затъмнява с блясъка си самото слънце.
— Така! — рекъл Настрадин Ходжа, без да крие насмешката си. — Й отдавна ли чакате справедливия и милостив съд на емира, вашия владетел, повелител и господар, който затъмнява с блясъка си самото слънце?
— Чакаме вече шеста седмица, о, пътниче! — намесил се плешивият. — Ето този брадат любител на съдебни дела — да го накаже аллах, шейтанът да постеле опашката си на ложето му — този брадат любител на съдебни дела е мой по-голям брат. Баща ни умря и ни остави скромно наследство, ние си поделихме всичко освен козата. Нека емирът реши на кого от нас трябва да принадлежи тя.
— Но къде се намира имуществото, което ви се е паднало в наследство?