— Ние обърнахме всичко в пари; нали трябваше да платим на съчинителите на тъжби, и на писарите, които приемат тъжбите, също трябваше да платим, и на стражарите трябваше да платим, и на много други още.
Плешивият изведнъж скочил, спуснал се към един мръсен бос дервиш с островърха шапка и с черна издълбана кратуна на бедрото.
— Помоли се, свети човече! Помоли се съдът да завърши в моя полза!
Дервишът взел парите, почнал да се моли. И всеки път, когато изговарял заключителните думи от молитвата, плешивият хвърлял в кратуната му нова монета и го карал да повтори всичко отначало.
Брадатият неспокойно се надигнал, затърсил с очи из тълпата. Не след дълго забелязал втори дервиш, още по-мръсен, по-окъсан и следователно още по-свят. Тоя дервиш поискал прекалено много пари, брадатият почнал да се пазари, ала дервишът, като поровил под шапката си, извадил оттам цяла шепа едри въшки и брадатият, убеден в светостта му, се съгласил с цената. Като поглеждал тържествуващо по-младия си брат, той отброил парите. Дервишът паднал на колене и почнал гръмогласно да се моли, като заглушавал със своя бас тънкия гласец на първия дервиш. Тогава плешивият, обезпокоен, дал още пари на своя Дервиш, а брадатият — на своя, и двамата дервиши, в старанието си да се надвикат, закрещели така високо, че аллах, сигурно заповядал на ангелите да затворят прозорците в чертозите му от страх да не оглушее. Козата глозгала тополовото колче, блеела жаловито и провлачено.
Плешивият й хвърлил половин наръч детелина, но брадатият закрещял:
— Прибери си мръсната смрадлива детелина от моята коза!
Той захвърлил детелината далеч настрана и сложил пред козата гърне (трици.
— Не! — злобно извикал плешивият брат. — Моята коза няма да яде триците ти.
Гърнето отлетяло подир детелината, счупило се, триците се смесили с прахта на пътя, а братята вече се търкаляли в яростна схватка по земята, като се обсипвали с удари и проклятия.
— Двама глупаци се бият, двама мошеника се молят, а козата през това време издъхва от глад — рекъл Настрадин Ходжа и поклатил глава. — Хей вие, добродетелни и любещи се братя, погледнете насам. Аллах реши по своему вашия спор и си прибра козата!
Братята се опомнили, пуснали се и дълго стояли с окървавени лица, разглеждали умрялата коза. Най-сетне плешивият рекъл:
— Трябва да се одере кожата.
— Аз ще одера кожата! — бързо се обадил брадатият.
— Защо пък ти? — попитал вторият; голото му теме почервеняло от ярост.
— Козата е моя, значи и кожата е моя.
— Не, моя е.
Настрадин Ходжа не сварил да вметне дума и братята пак се затъркаляли по земята и нищо не могло да се различи в това хъркащо кълбо, само за миг се подал мръсен юмрук със стиснато в него снопче черна коса, от което Настрадин Ходжа заключил, че по-големият брат е изгубил значителна част от брадата си.
Като махнал отчаяно с ръка, Настрадин Ходжа тръгнал по-нататък.
Насреща му се изпречил един ковач с клещи в пояса — същият, с когото Настрадин Ходжа разговарял предния ден при езерото.
— Здравей, ковачо! — радостно извикал Настрадин Ходжа. — Ето че се срещнахме, макар че не успях да изпълня клетвата си. Какво правиш тук, ковачо, мигар и ти си дошъл на емирския съд?
— Само че ще има ли полза от тоя съд? — мрачно отговорил ковачът. — Аз дойдох с тъжба от, ковашката чаршия. Дадоха ни да храним петнайсет стражари три месеца, но мина вече цяла година, а ние си ги храним, храним и търпим големи загуби.
— А аз дойдох от вапцарската чаршия — намесил се някакъв човек със следи от боя по ръцете и лице, по-зеленяло от отровните пари, които дишал всеки ден от, изгрев до залез. — Донесох точно такава тъжба. Дадоха ни на изхранване двайсет и пет стражари, търговията ни западна, доходите ни съвсем намаляха. Може би емирът ще се смили и ще ни освободи от този непоносим хомот.
— Но защо сте се опълчили срещу горките стражари! — възкликнал Настрадин Ходжа. — Така де, те не са най-лошите и най-лакомите сред жителите на Бухара. Вие безропотно храните самия емир, всичките му везири и сановници, храните две хиляди молли и шест хиляди дервиши — защо нещастните стражари трябва да гладуват? И мигар не знаете поговорката: там, където си е намерил прехраната един чакал, веднага ще се завъдят още десетина. Не разбирам недоволството ви, о, ковачо и вапцарю.
— По-тихо! — рекъл ковачът и се озърнал.
Вапцарят гледал укорно Настрадин Ходжа:
— Ти си опасен човек, пътниче, и думите ти не са добродетелни. Нашият емир е мъдър и много милостив…
Той не се доизказал, защото завили тръби, гръмнали барабани, целият пъстър табор се люшнал, раздвижил се — и тежко се отворили обкованите с мед порти на двореца.