Писарите записали. Велможата минал на другия въпрос:
— Ако ти, както излиза според думите ти, казани по-рано, наистина си имал толкова доходно езеро, то по каква причина си го зарязал и си тръгнал за Египет? Къде ти е езерото?
— Смених го.
— Смени ли го? За какво и с кого?
— Смених го за наследника, за египетския принц… Тоест за едно магаре, което в действителност е принц… Исках да кажа — смених го за принца, който сега е в образа на магаре…
— Какво? — подскочил велможата. — Я повтори!… Не, да не си посмял да повториш! Как се осмели пред нашето лице да съпоставяш в лъжливите си речи царската особа с някакво си недостойно четириного?
— Тъй, тъй! — подхванал Агабег зарадван. — Дългоухо, покрито е козина…
Най-сетне го разбрали! Той забравил за соната, погледнал нагоре. Тежкият удар, който се стоварил по главата му, веднага го лишил от дар слово и го накарал да млъкне. Погледът му се замътил, отразявайки замъгления разум, мъглата на безумието скрила от него лика на велможата.
— Ново престъпление! — гърмял велможата. — Той изрече хула към царската особа и се осмели да стори това в присъствието на началствени лица! Запишете, писари — само че иносказателно, разбира се, с благопристойни изрази.
— Тук няма никаква хула! — стенел в ямата нещастникът. — Тръгнал съм за Египет да ставам везир и пазач на дворцовата хазна — като награда, че връщам на принца човешкия му облик. Срещнах принца, превърнат чрез зли магии в дългоухо…
— Млък, презрян, лъжлив клеветнико, млъкни, ти казвам! — изревал велможата и разпален от яда си, станал от възглавниците. — Наистина отдавна не сме осквериявали взора си с толкова злостен и закоравял престъпник! Към всичките си нечувани деяния той прибави още едно — самозвано присвояване на височайшия везирски сан, тоя сан, който дори ние самите достигнахме съвсем неотдавна! Пишете, писари, всичко пишете: първо — кражба, второ — безчинство и буйство днес на пазара, трето — хули царската особа, четвърто — самозванство…
Писарите дружно заскърцали с пера — в това скърцане Агабег доловил своя неминуем, неотвратим край.
Напразно призовавал той велможата да бъде милосърден, молел за справедливост, искал да го изслушат докрай. Велможата оставал неумолим и не щял дори да чуе жалките му, нищожни вопли, съзерцавайки сякаш в небесните висини единствено нему видимото светило на правосъдието.
От ужас, от безсилие, от изнемога Агабег се укротил.
Ето кога той, бившият съдия, изпитал на гърба си как понякога в очите на съдиите най-чистата истина се превръща в злонамерена лъжа и с нищо не можеш да докажеш, че си невинен; веднъж и дваж ли самия нему се било случвало да осъжда и да праща на заточение невинни хора само за това, че тяхната истина външно изглеждала лъжа. Но сега възмездието стигнало и поразило самия него.
Присъдата била сурова: до живот в подземната тъмница.
Агабег изстенал и отскубнал цял кичур от брадата си.
Стражарите го грабнали, измъкнали го от ямата, повлекли го към тъмницата. Там той паднал в ръцете на Абдула и Половина, който за начало ударил на престъпника десет камшика и го предал на своя чирак, свирепия арапин. Що ритане било, що юмруци: след това Агабег се строполил по четирийсетте стъпала надолу, в тъмнината й зловонията, сред воплите и скърцането със зъби и там си останал завинаги, като получил от съдбата това, което отдавна заслужавал за всичкото зло, сторено от него на света.
Съдът продължил работата си. Търговецът искал да си му върнат скъпоценностите. Разбира се, като се помисли, те Можели законно да бъдат прибрани в хазната, още повече че обжалването на такова решение едва ли щяло да има успех пред хана, но скъпоценностите били не толкова на търговеца, колкото на неговата прекрасна съпруга, а пред нея велможата се чувствувал виновен, защото след сандъка не я бил посетил нито веднъж, макар че тя на два пъти изпращала една бабичка да му напомни; от страх да не я озлоби още повече, като знаел каква е огнена и неукротима по нрав, той решил „во избежение“ да й подари скъпоценностите — чрез търговеца — и се приготвил да завърши делото в негова полза.
— Пишете, писари! — високо провъзгласил той. — Понеже се установи, напълно достоверно, че посочените по-горе скъпоценности са на хърговеца Рахимбай, син на Кадир, който има дюкян в сарафската чаршия…
Но тук един възглас от тълпата дръзко прекъснал речта му:
— Защита и справедливост!
Стражарите свирепо се наострили, заблъскали се през тълпата към дръзкия глас. Велможата си глътнал езика. Досега никой от простолюдието не намирал кураж да се меси в съдийските му работи.