— Емирът! Емирът! — разнесли се викове и народът от всички страни се втурнал към двореца, за да види своя повелител.
Настрадин Ходжа заел най-удобното място в първите редици. Изпърво от портите, изтичали глашатаите:
— Сторете атът на емира! Сторете път на светлейшия емир! Сторете път на повелителя на правоверните!
Подир тях изскочила стражата, като блъскала с тояги наляво и надясно по гърбовете и главите на любопитните, които били прекалено близко; в тълпата се образувал широк проход и тогава излезли музикантите с барабани, флейти, дайрета и карнаи; след тях идела свитата в коприна и злато, с криви саби и кадифени ножници, обсипани със скъпоценни камъни; после прекарали два слона с високи кичури пера на главите; най-сетне изнесли разкошна украсена носилка, в която под тежък сърмен балдахин се бил излегнал самият велик емир.
Тълпата забоботила, зашумяла насреща му; сякаш вятър минал по целия мегдан и народът се проснал ничком, както го изисквал емирският указ, който повелявал верноподаниците да гледат своя владетел раболепно и непременно отдолу нагоре. Пред носилката тичали слуги и постилали килими на пътя; отдясно на носилката вървял дворцовият мухобиец с ветрило от конски опашки на рамото, а отляво сериозно и важно крачел наргилджията на емира с турско златно наргиле в ръцете. Стража е медни шлемове, щитове, копия, арбалети и оголени саби завършвала шествието; на самата опашка карали две малки пушкала. Всичко това било огряно от яркото пладнешко слънце; тр пламтяло в скъпоценните камъни, греело по златните и сребърните накити, отразявало се с ярък блясък в медните щитове и шлемове, сияело върху бялата стомана на извадените ножове… Но в огромната, просната ничком тълпа нямало нито скъпоценни камъни, нито злато, нито сребро, нито дори мед — нищо, което би могло, радвайки сърцето, да гори и свети под слънцето — само, дрипи, сиромашия и глад; и когато пищната процесия на емира се движела през морето от мръсен, неук, изоставен и окъсан народ, на човек му се струвало, че някой тегли през жалка окъсана дреха тънка и единствена златна нишка.
Високата, застлана с килими дъсчена площадка, отдето емирът трябвало да излее своята милост върху предания му народ, била вече оградена от всички страни от стражари, а Долу, на лобното място, се суетели джелатите, които се готвели да изпълнят емирската воля; опитвали гъвкавостта на пръчките и здравината на тоягите, накисвали в легени кожени многоремъчни камшици, издигали бесилка, точели секири и забивали в земята заострени колове. Разпореждал се началникът на дворцовата стража Арсланбег, който се славел със свирепостта си далеч извън пределите на Бухара; той имал червено лице, дебело тяло и черна коса, брадата покривала целите му гърди и се спущала над корема, гласът му наподобявал камилски рев.
Той щедро раздавал удари с юмруци по зъбите, ритници, но изведнъж целият се изпънал и затреперил от раболепие.
Носилката, която плавно се люлеела, се изкачила на дъсчената площадка и емирът, повдигнал балдахина, показал на народа лицето си.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Той не бил много красив наглед, пресветлият емир; лицето му, което придворните поети винаги сравнявали в стиховете си с пълна сребриста луна, много повече напомняло презрял, повехнал пъпеш. Когато емирът, подкрепян от везирите, станал от носилката, за да седне на позлатения трон, Настрадин Ходжа се убедил, че и станът му, въпреки единодушното твърдение на придворните поети, далеч не прилича на строен кипарис: туловището на емира било угоено и тежко, ръцете — къси, а краката — толкова криви, че дори халатът не можел да скрие грозотата им.
Везирите заели местата, си от дясната страна, моллите и сановниците — от лявата, писарите с книгите и мастилниците си се наместили долу придворните поети се строили в полукръг зад трона, вгледани в тила на емира с предани очи. Дворцовият мухобиец замахнал с ветрилото. Наргилджията пъхнал в устата на господаря си златен чибук. Тълпата около дървената площадка притаила дъх. Настрадин Ходжа се изправил на седлото, източил врат и се превърнал целият в слух.
Емирът сънливо кимнал. Стражата се отдръпнала и пуснала плешивия и брадатия, които най-сетне дочакали своя ред. Братята допълзели по колене до площадката, докоснали с устни килима, провиснал до земята.
— Станете! — заповядал великият везир Бахтияр.
Братята станали, като не смеели да отърсят прахта от халатите си. Езиците им се заплитали от страх, речта им била неразбрана и объркана. Ала Бахтияр бил много опитен везир и разбрал всичко от половин дума.