Целият хор от придворни ласкатели отново се разшавал и загълчал на разни гласове, като прославял емира. През това време стражата хванала ковача Юсуф и го помъкнала към лобното място, дето джелатите с отвратителни кръвожадни усмивки претегляли вече в ръцете си тежките камшици.
Ковачът се прострял ничком на рогозката; камшикът свирнал и се спуснал, гърбът на ковача се обагрил с кръв.
Палачите го били така жестоко, че цялата кожа на гърба му цъфнала, разсекли месото до самите кости, но не могли да чуят от ковача не само вопъл, но дори и стон. Когато станал, всички забелязали на устните му черна пяна: за да не вика, докато го биели, той гризял земята.
— Тоя ковач не е от ония, които лесно забравят — рекъл Настрадин Ходжа. — Той сега ще помни до края на дните си емировата милост. Е, какво стоиш, вапцарю? Върви, сега е твой ред.
Вапцарят плюнал и като се огледал, отдалечил се от тълпата.
Великият везир набързо приключил с още няколко дела, при всяко дело той неизменно извличал полза за хазната на емира, с което си умение бил прочут сред останалите сановници.
Палачите работели на лобното място без отдих. Оттам се носели стенания и викове. Великият везир препращал към джелатите все нови и нови грешници и те вече образували дълга редица — старци, жени и дори едно десетгодишно момче, изобличено в дръзко и свободомислещо овлажняване на земята пред емирския дворец. То треперело и плачело, размазвало сълзите по лицето си. Настрадин Ходжа го гледал с жалост и негодувание в сърцето.
— Наистина опасен престъпник е това момче! — разсъждавал на висок глас Настрадин Ходжа. — И човек не може достатъчно да възхвали предвидливостта на емира, че варди трона си от подобни врагове, които са толкова по-опасни, че прикриват с младостта на годините си подозрителната насека на своите мисли. Днес видях и друг един престъпник, по-лош и по-ужасен от тоя. Той — какво мислите? — той беше извършил още по-голямо престъпление пред самата стена на двореца! Всяко наказание би било твърде леко за подобна дързост, освен ако го побият на кол. Боя се само, че колът би преминал през този престъпник, както шиш през пиле, защото той беше навършил едва четири години. Но това, разбира се, както вече казах, не може да служи за оправдание.
Така говорел той, като се стараел да прилича на молла, който произнася проповед; и гласът му, и думите му били благонамерени, но хората, които имали уши, слушали, разбирали и криели в брадите си потайни, недобри усмивки.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Изведнъж Настрадин Ходжа забелязал, че тълпата е оредяла. Мнозина бързо се разотивали, дори се разтичали. „Дали заптиите не се промъкват към мене?“ — обезпокоен си помислил той.
Тутакси разбрал всичко, когато видял приближаващия лихвар. След него под охраната на заптиите вървели един грохнал белобрад старец в халат, изцапан с глина, и една загърната с покривало жена, по-точно девойка, съвсем млада още, както установил Настрадин Ходжа, щом се вгледал с опитно око в походката й.
— А къде е Закир, къде са Джура, Мохамед и Садък? — попитал със скърцащ глас лихварят, като оглеждал с единственото си око хората наоколо; другото било мътно и неподвижно, покрито с перде. — Те преди малко бяха тук, аз ги зърнах отдалече. Скоро ще настъпи срокът на техните дългове, напразно бягат и ре крият. Река ли, и тъй, и тъй ще ги намеря.
Понакуцвайки, той помъкнал гърбицата си по-нататък.
— Гледайте, гледайте, тоя паяк поведе на емирския съд грънчаря Нияз й дъщеря му.
— Не е дал на грънчаря дори един ден отсрочка!
— Проклет да бъде тоя лихвар. След две седмици е срокът за плащане на моя дълг!
— А моят срок е след седмица.
— Гледай, всички се разбягват пред него и се крият, като че разнася проказа или холера.