— Той е по-лош от прокажен, тоя лихварин!
Горчиво разкаяние мъчело душата на Настрадин Ходжа.
Той повторил клетвата си: „Аз ще го удавя в същото езеро!“
Арсланбег пуснал лихваря, без да чака ред. След лихваря до дъсчената площадка се приближили грънчарят и дъщеря му, коленичили, целунали ресните на килима.
— Мир на тебе, почтени Джафар! — приветливо рекъл великият везир. — Какво те води насам? Падни в краката на великия емир и му изложи делото си.
— О, велики владетелю, господарю мой! — захванал Джафар, като се обръщал към емира, който кимнал в просъница, после пак захъркал и засумтял с нос. — Дойдох да искам справедливост от тебе. Ето тоя човек на име Нияз и по занятие грънчар ми дължи сто танга и още триста танга лихва за тоя дълг. Днес заранта изтече срокът за плащането му, но грънчарят не ми е заплатил нищо. Съди ни, о, мъдри емире, слънце на вселената!
Писарите записали в книгите си тъжбата на лихваря, след това великият везир се обърнал към грънчаря:
— Грънчарю, великият емир те пита. Признаваш ли тоя дълг? Може би оспорваш деня и часа?
— Не — със слаб глас отговорил грънчарят и побелялата му глава клюмнала. — Не, мъдри и справедливи везирю, нищо не оспорвам — нито дълга, нито деня, нито часа. Само моля за отсрочка от един месец и прибягвам към великодушието й милостта на нашия емир.
— Позволи ми, о, господарю, да обявя решението, което прочетох по лицето ти — рекъл Бахтияр. — В името на милостивия и милосърден аллах, според закона, ако някой не заплати в срок своя дълг, постъпва с цялото си семейство в робство при тоя, комуто е длъжен, и остава в робство дотогава, докато не заплати дълга си с лихвите за цялото време, като се включи тук и времето, прекарано в робство.
Главата на грънчаря се навеждала все по-ниско и по-ниско и изведнъж се затресла, мнозина в навалицата се извърнали, за да сподавят тежките си въздишки. Раменете на девойката потреперили: тя плачела под покривалото си. Настрадин Ходжа за стотен път си повтарял: „Той ще бъде удавен, тоз безжалостен мъчител на сиромасите.“
— Но милостта на нашия повелител, неговото великодушие са безгранични! — продължавал през това време Бахтияр, извисил глас.
Старият грънчар повдигнал глава, лицето му просветляло в надежда.
— Макар срокът за изплащането на дълга да е вече минал, емирът подарява на грънчаря Нияз отсрочка един час. Ако след изтичането на тоя час грънчарят Нияз пренебрегне установеното от вярата и не заплати целия си дълг с лихвите, ще трябва да се постъпи според закона, както вече беше казано. Върви, грънчарю, и нека пребъде над тебе занапред милостта на емира!
Бахтияр млъкнал и тогава се разшавал и загълчал хорът на ласкателите, които се тълпели зад трона.
— О, справедливи, който затъмняваш със справедливостта си самата справедливост, о, милосърдни й мъдри, о, великодушни емире, о, украса на земята и слава на небето, наш пресветли емире!
Тоя път ласкателите надминали себе си и славословели толкова високо, че дори събудили емира, който, недоволно смръщен, им заповядал да млъкнат. Те млъкнали, целият народ на мегдана, също мълчал и изведнъж в тази тишина се разнесъл могъщ, раздиращ ушите рев.
Ревяло магарето на Настрадин Ходжа. Дали му било омръзнало да стои на едно място, дали било зърнало нейде дългоух събрат и било решило да се поздрави с него, но то ревяло, вирнало опашка, източило муцуна с жълти оголени зъби, ревяло оглушително, неудържимо и ако спирало за миг, то било само за да си поеме дъх, да отвори още по-широко устата си и да зареве и захълца още по-силно.
Емирът си запушил ушите. Заптиите се спуснали сред навалицата. Ала Настрадин Ходжа бил вече далеко. Той дърпал съпротивяващото се магаре и високо го ругаел:
— На какво се радваш, проклето магаре? Мигар не можеш по-тихо да възхваляваш милосърдието и мъдростта на емира? Или може би се надяваш да получиш за усърдието си длъжността главен придворен ласкател?
Тълпата посрещала думите му с гръмовит смях, разстъпвала се пред него и пак се сключвала пред заптиите, които не успели да настигнат Настрадин Ходжа, да го подложат под камшиците и да му отнемат магарето за емирската хазна заради дръзкото смущение на спокойствието.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Ето, съдът завърши и сега моята власт над вас е безгранична — рекъл лихварят Джафар на грънчаря Нияз и на дъщеря му Гюлджан, когато след обявяването на присъдата тримата напуснали мястото на съда. — Хубавице, откак случайно те видях, изгубих сън и спокойствие. Покажи ми лицето си. Днес точно след час ще влезеш в къщата ми. И ако бъдеш благосклонна към мене, ще дам на баща ти лека работа и добра храна; а ако упорствуваш, тогава, кълна се в светлината на очите си, ще го храня със суров боб, ще го Карам да мъкне камъни и ще го продам на тиванците, чието жестоко отношение към робите е общоизвестно. Не упорствувай, покажи ми лицето си, о, прекрасна Гюлджан!