Направил всичко това бавно и спокойно, без усмивка на лицето, като че така трябвало да бъде.
Хората в чайханата взели да се споглеждат.
Магарето ударило с копито дървената еклива настилка.
— Вече? — попитал Настрадин Ходжа и обърнал страницата. — Ти постигаш забележителни успехи.
Тогава от мястото си станал тантурестият добродушен съдържател на чайханата и се приближил до Настрадин Ходжа.
— Слушай, добри човече, тук ли е място за твоето магаре? И защо сложи пред него свещената книга?
— Уча това магаре на богословие — невъзмутимо отговорил Настрадин Ходжа. — Ние вече завършваме корана и скоро ще минем на шариата.
Из чайханата се понесли глъчка и шепот, мнозина станали, за да виждат по-добре.
Съдържателят облещил очи, устата му зинала. Никога още в живота си не бил виждал такова чудо. През това време магарето отново тропнало с копито.
— Добере — похвалил го Настрадин Ходжа, като обръщал страницата. — Много добре. Още малко усилия и ти ще можеш да заемеш длъжността главен богослов в медресето Мир-Араб. Виж, само страниците не умее да прелиства, трябва да му помагам… Аллах го е надарил с остър ум и забележителна памет, но е забравил да му даде пръсти — добавил Настрадин Ходжа, като се обърнал към съдържателя на чайханата.
Хората в чайханата, оставили чайниците си, се приближили; не минало и минута и около Настрадин Ходжа се събрала тълпа.
— Това магаре не е просто магаре! — обявил Настрадин Ходжа. — То принадлежи на самия емир. Веднъж емирът ме повика и попита: „Можеш ли да научиш любимото ми магаре на богословие, та то да знае толкова, колкото и аз?“ Показаха ми магарето, аз проверих способностите му и отговорих: „О, пресветли емире! Това забележително магаре не отстъпва по острота на ума нито на един от твоите министри, нито дори на тебе самия, наемам се да го науча на богословие и то ще знае толкова, колкото и ти, дори повече, но за това ще са нужни двайсет години.“ Емирът заповяда да ми дадат от хазната пет хиляди танга злато и рече: „Вземи това магаре й го учи, но кълна се в аллаха, ако след двайсет години то не знае богословие и не цитира наизуст корана, ще ти отсека главата!“
— Е, значи ти отнапред можеш да се простиш с главата си! — възкликнал съдържателят на чайханата. — Че къде се е чуло и видяло магарета да учат богословие и да цитират наизуст корана!
— Такива магарета има доста и сега в Бухара — отговорил Настрадин Ходжа. — Ще кажа още, че да получи пет хиляди танга злато и добро магаре за стопанството си — това не се удава на човек всеки ден. А главата ми не оплаквай, защото за двайсет години все някой от нас непременно, ще умре — или аз, или емирът, или това магаре. А тогава иди се оправяй кой от тримата е знаел най-добре богословие.
Чайханата едва не се сринала от избухналия гръмовен смях, а самият съдържател се загърчил на кечето, смеел се така, че цялото му лице било мокро от сълзи. Той бил много весел човек, този съдържател, винаги бил готов да се разсмее.
— Чухте ли? — викал той, като хриптял и се задъхвал. — Тогава нека се оправят кой от тях е знаел най-добре богословие! — И сигурно щял да се пръсне от смях, ако изведнъж не го осенила една догадка.
— Чакайте! Чакайте! — размахал той ръце, като подканял всички да внимават. — Кой си и откъде, о, човече, който учиш на богословие магарето си? Да не би да си самият Настрадин Ходжа?
— Че какво чудно има в това? Ти отгатна, съдържателю. Аз съм Настрадин Ходжа. Здравейте, жители на Благородна Бухара!
Настъпило всеобщо вцепенение и то траяло дълго; изведнъж нечий ликуващ глас разцепил тишината:
— Настрадин Ходжа!
— Настрадин Ходжа! — подхванал втори, след него трети, четвърти; и се понесло по чайханата, из другите чайхани, из целия пазар — навсякъде ехтяло, повтаряло се, отеквало:
— Настрадин Ходжа! Настрадин Ходжа!
Хората тичали от всички краища към чайханата — узбеки, таджики, иранци, туркмени, араби, турци, грузинци, арменци, татари — и дотичали, с гръмки викове поздравявали своя любимец, знаменития хитрец и веселяк Настрадин Ходжа.
Тълпата все се увеличавала.
Пред магарето отнейде се появила торба овес, наръч детелина, кофа чиста студена вода.
— Приветствуваме те, Настрадин Ходжа! — носели се викове. — Къде странствува? Кажи ни нещо, Настрадин Ходжа!
Той се приближил до самия край на сондурмата, поклонил се ниско на народа:
— Приветствувам ви, жители на Бухара! Десет години живях разделен от вас и сега сърцето ми се радва на нашата среща. Вие искате да ви кажа нещо — по-добре ще ви изпея!
Той грабнал едно голямо гърне, излял водата от него и като го удрял подобно дайре, високо запял: