— Нали ти самият, о, почтени Джафар, вчера ми даде половин танга — отговорил Настрадин Ходжа. — Аз пуснах в обращение тези пари и сполуката ме съпътствуваше в търговията ми.
— Ти си успял да натъргуваш такова количество стока за една сутрин? — възкликнал учудено лихварят. — Помогнали са ти моите пари. Колко искаш за цялата тая купчина?
— Шестстотин танга.
— Ти си полудял! И не те е срам да искаш такава цена от благодетеля си! Мигар не си ми задължен за своето благополучие? Двеста танга — ето колко давам.
— Петстотин — отговорил Настрадин Ходжа. — От уважение към тебе, почтени Джафар, петстотин танга.
— Неблагодарнико! Мигар, повтарям, не дължиш на мене благополучието си?
— А мигар ти не дължиш на мене живота си, лихварю? — отговорил Настрадин Ходжа, изгубил търпение. — Наистина ти ми даде за спасението на живота ти само половин танга, но твоят живот не струва повече, аз не съм ощетен! Ако искаш да купиш, кажи една истинска цена!
— Триста!
Настрадин Ходжа мълчал. Лихварят дълго се ровил, като преценявал с опитно око стоката, и когато се убедил, че за всичките тези халати, чехли и тюбетейки може да получи най-малко седемстотин танга, решил да наддаде:
— Триста и петдесет… Четиристотин.
— Триста седемдесет и пет.
— Четиристотин…
Настрадин Ходжа бил непоколебим. Лихварят си тръгвал и пак се връщал, като наддавал по една танга, най-сетне се съгласил. Те ударили ръце. Лихварят с вайкания и стонове взел да брои парите.
— Кълна се в аллаха, платих двойно тази стока. Но такъв ми е нравът, винаги търпя големи загуби поради добротата си.
— Фалшива — пресякъл го Настрадин Ходжа и му върнал една монета. — И тук не са четиристотин танга. Тук са триста и осемдесет, ти не виждаш добре, почтени Джафар.
Лихварят бил принуден да добави двайсет танга и да замени фалшивата монета. После за четвърт танга наел хамалин и като го натоварил, заповядал да върви подире му. Клетият хамалин се превил одве и едва не паднал под тежестта на товара.
— И аз съм по същия път — рекъл Настрадин Ходжа.
Той горял от нетърпение по-скоро да види Гюлджан и през цялото време ускорявал крачките си. Лихварят с куция си крак изоставал и вървял най-отзад.
— Къде така бързаш? — попитал лихварят, като бършел потта си с ръкава на халата.
— Отивам там, където и ти — отговорил Настрадин Ходжа, в черните му очи блеснали лукави искрици. — Ние с тебе, почтени Джафар, отиваме на едно и също място и по една и съща работа.
— Но ти не знаеш моята работа — рекъл лихварят. — Ако знаеше, би ми завидял.
На Настрадин Ходжа бил ясен скритият смисъл на тези думи и той отговорил с весел смях:
— Но ако ти, лихварю, знаеше моята работа, би ми завидял десеторно повече.
Лихварят се навъсил: той доловил дързост в отговора на Настрадин Ходжа.
— Ти си невъздържан в езика: човек като тебе трябва да трепери, когато разговаря с човек като мене. Няма да се намерят много хора в Бухара, на които бих завиждал. Аз съм богат и няма преграда за желанията ми. Аз пожелах най-красивата девойка в Бухара и днес тя ще бъде моя.
В това време насреща им се изпречил един продавач на вишни с плоска кошница на главата. Настрадин Ходжа пътем си взел от кошницата една вишна с дълга дръжчица и я показал на лихваря:
— Изслушай ме, почтени Джафар. Разправят, веднъж един чакал видял високо на едно дърво вишна. И си казал: „Каквото ще да става, ще изям тази вишна.“ И се покатерил на дървото, катерил се по него два часа и целият се изподрал от клоните. И когато вече се наканил да я лапне и широко разтворил уста, отнейде изведнъж налетял сокол, грабнал вишната и я отнесъл. И после чакалът слизал от дървото пак два часа, изподрал се още повече и обливайки се в горчиви сълзи, рекъл: „Защо ми трябваше да се катеря на тази вишна, когато отдавна на всички е известно, че вишните растат на дърветата и не са за чакалите.“
— Ти си глупав — високомерно рекъл лихварят. — Не виждам смисъл в твоята приказка.
— Дълбокият смисъл не се познава отведнъж — отговорил му Настрадин Ходжа.
Вишната висяла зад ухото му, дръжчицата й била втикната под тюбетейката.
Пътят свърнал встрани. Зад завоя седели на два камъка грънчарят и дъщеря му.
Грънчарят станал: очите му, в които все още светела надежда, угаснали. Той решил, че чужденецът не е успял да намери пари. Гюлджан се извърнала с кратък стон.
— Татко, загубени сме! — рекла тя и в гласа й имало толкова страдание, че дори камъкът би отронил сълза, но сърцето на лихваря било по-кораво от кой да е камък. Нищо освен злобно тържество и сластолюбие не изразявало лицето му, когато рекъл: