— Лъжеш! — извикал емирът и с царствена длан залепил на Арсланбег тежка плесница. — Лъжеш! А ако наистина е тук, как е могъл да проникне в Бухара и за какво я бива цялата твоя стража! Значи той е предизвикал на пазара тая тревога снощи! Той е искал да разбунтува народа срещу мене, а ти си спал и нищо не си чул!
И емирът заледил на Арсланбег втора плесница.
Арсланбег се поклонил ниско и шумно целунал ръката на емира, както била вдигната.
— О, повелителю, той е тук, в Бухара. Мигар не чуваш?
Далечният шум се усилвал и нараствал подобно приближаващо земетресение и ето, тълпата около съдилището, обхваната от общото вълнение, също се разшумяла, отначало неясно и глухо, а после все по-високо, по-силно и емирът почувствувал неустойчивото люлеене на дъсчената площадка и на своя позлатен трон. А в тази минута от общата непрекъсната врява, която вече преминавала в мощен рев, изведнъж изплувал и се повторил, и отекнал многократно по всички краища викът:
— Настрадин Ходжа!
— Настрадин Ходжа!
Стражата се спуснала с димящи фитили към топовете. Лицето на емира се изкривило от вълнение.
— Свършвайте! — извикал той. — Към двореца! Той повдигнал полите на сърмения си халат и се втурнал към двореца; подир него, препъвайки се, тичали слугите с празната носилка на рамене. И обзети от смут, тичали, като се блъскали и се изпреварвали, губели чехлите си и не се спирали да ги вземат, везири, палачи, музиканти, стражари, мухобиецът и наргилджията. Само слоновете минавали с предишната си важност и мудност, защото макар и да се числели към свитата на емира, нямали никакви причини да се страхуват от народа. Тежките, оковани с мед порти на двореца се затворили, след като пуснали емира и свитата му.
А пазарният мегдан, залят от народ, ехтял, шумял и се вълнувал, като повтарял отново и отново името на Настрадин Ходжа.
ВТОРА ЧАСТ
Ето любопитни произшествия; една част от тях се случиха в мое присъствие, а друга част ни разказаха хора, на които вярвам.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
От незапомнени времена бухарските грънчари се заселвали край източната порта около голямата глинена могила — и не биха могли да изберат по-добро място: глината била тук наблизо, а аръкът, който течал покрай градската стена, ги снабдявал в изобилие с вода. Дедите, прадедите и прапрадедите на грънчарите били сринали могилата вече до половината: от глината строели къщите си; от глината правели гърнета и в глината лягали, изпращани от тъжните ридания на роднините си; и после, подир много години, сигурно неведнъж се случвало някой грънчар, след като изработвал гърне или делва, изсушавал ги на слънцето; изпичал ги на огъня, да се чуди на небивалия по силата и чистотата си звън на гърнето, без да подозира, че някой далечен праотец в грижите си за благосъстоянието на своя потомък и за леката продажба на стоката му е облагородил глината с частица от своя прах и я е накарал да звъни като чисто сребро.
Тук се намирала и къщата на грънчаря Нияз — над самия арък, в сянката на могъщи стари брястове; шумолели от вятъра листата, шуртяла водата и от сутрин до вечер в мъничката градинка се чували песните на прекрасната Гюлджан.
Настрадин Ходжа отказал да се настани в къщата на Нияз.
— Може да ме хванат в къщата ти, Нияз. Аз ще нощувам наблизо, намерих си тук едно безопасно място. А през деня ще идвам и ще ти помагам в работата.
Така и направил: всяка сутрин, преди да изгрее слънцето, идвал при Нияз и сядал заедно със стареца пред грънчарското колело. Нямало в света занаят, който Настрадин Ходжа да не знае; грънчарския занаят лък познавал отлично; неговите гърнета били звънливи, гладки и притежавали способността да запазват водата ледена дори в най-силния пек. По-рано старецът, който през последните години чувствувал, че очите все по-често му изменят, едва успявал да направи пет-шест гърнета на ден, а сега покрай оградата съхнели на припек дълги редици — трийсет, четирийсет, а често и петдесет гърнета и делви. В пазарните дни старецът се връщал с пълна кесия, вечер от неговата къща по цялата улица се разнасял мирис на пилаф с месо.
Съседите се радвали и казвали за стареца:
— Най-сетне на Нияз му провървя и той се прости със сиромашията, дай боже, завинаги!
— Казват, че наел един работник да му помага. И че тоя работник бил необикновено изкусен в грънчарския занаят. Та веднъж нарочно се отбих у Нияз, за да погледам помощника му. Ала едва затворих портата след себе си, и тоя помощник стана, отиде си и не се показа вече.