— Старецът крие помощника си. Сигурно се бои да не би някой от нас да примами при себе си тоя изкусен майстор. Ама че чудак! Мигар ние, грънчарите, нямаме никаква съвест и ще се осмелим да посегнем на благополучието на стареца, който най-сетне е намерил късмета си!
С това съседите свършвали разговора си и, разбира се, на никой и през ум не му минавало, че помощник на стария Нияз е самият Настрадин Ходжа. Всички били твърдо уверени, че Настрадин Ходжа отдавна вече не е в Бухара; той сам пуснал тоя слух, за да заблуди шпионите и да намали тяхното усърдие при търсенето му. И постигнал целта си: след десет дни допълнителните караули били махнати от всички градски порти и нощните патрули вече не безпокоели жителите на Бухара с блясъка на факлите и звъна на оръжието си.
Един ден старият Нияз дълго пъшкал и се притеснявал, докато най-сетне казал на Настрадин Ходжа:
— Ти ме спаси от робство, Настрадин Ходжа, а дъщеря ми от безчестие. Ти работиш с мене и правиш десет пъти повече. Ето триста и петдесет танга чист доход, който спечелих от търговията с грънци, откакто ти започна да ми помагаш. Вземи тия пари, те са твои по право.
Настрадин Ходжа спрял колелото и учудено се вгледал в стареца.
— Ти сигурно си се разболял, почтени Нияз! Говориш някакви неразбираеми неща. Тук господар си ти, а аз съм твой работник и ако ми дадеш една десета част от доходите, трийсет и пет танга, ще бъда предоволен.
Той взел протритата кесия на Нияз, отброил трийсет и пет танга и ги сложил в джоба си, а останалото върнал на стареца. Но старецът се заинатил и не искал да ги вземе:
— Не бива така, Настрадин Ходжа! Тези пари се падат на тебе! И ако не искаш да вземеш всичко, вземи поне половината.
Настрадин Ходжа се разсърдил:
— Прибери кесията си, почтени Нияз, и не нарушавай, моля ти се, реда на земята! Какво ще стане, ако всички господари почнат да делят своите доходи с работниците си? Тогава на земята няма да има нито господари, нито работници, нито богати, нито бедни, нито стражари, нито емири. Помисли сам: мигар аллах ще понесе такова нарушение на реда? Вземи кесията си и я скрий някъде по-надалеч, инак с безумните си постъпки може да навлечеш на хората гнева на аллаха и по тоя начин да погубиш целия човешки род на земята!
При тези думи Настрадин Ходжа пак завъртял с крак плоското грънчарско колело.
— Чудно гърне ще излезе! — казал той, като пляскал с длан по мократа глина. — Звънливо като главата на нашия емир! Ще трябва да отнесем това гърне в двореца: нека се пази там за случай, че отсекат главата емира.
— Гледай, Настрадин Ходжа, на теб самия да не ти отсекат някой ден главата за такива думи.
— Ехе! Мислиш ли, че е много лесно да се отсече главата на Настрадин Ходжа?
Зад гърба на Нияз в зеленината на асмата се показало засмяното лице на Гюлджан. Настрадин Ходжа прекъснал песента и започнал да си разменя с Гюлджан весели, тайнствени знаци.
— Къде гледаш? Какво видя там? — попитал Нияз.
— Виждам една райска птица, по-хубава от която няма в света!
Старецът се обърнал с пъшкане, но Гюлджан вече се била скрила в зеленината и само сребристият й смях долитал отдалеч. Старецът дълго примижавал с късогледите си очи и ги затулял с длан от яркото слънце, но не видял нищо освен, едно врабче, което скачало по пръчките.
— Опомни се, Настрадин Ходжа! Къде си видял райска птица? Та това е обикновено врабче!
Настрадин Ходжа се смеел, а Нияз само поклащал глава, без да се досеща за причината на неговото веселие.
След вечерята старецът, като изпратил Настрадин Ходжа, се качил на покрива и легнал там да спи, облъхван от топлия ласкав ветрец. Скоро захъркал и засвирил с нос и тогава зад нисичката ограда се чуло леко покашлюване: върнал се Настрадин Ходжа. „Спи“ — отвърнала му с шепот Гюлджан. Той с един скок прехвърлил оградата.
Те седели до аръка, в сянката на тополите, които тихо дремели, загърнати в дългите си зелени халати. Високо в чистото небе греела луната, всичко било синьо от светлината й; едва чуто шуртял аръкът, като ту пламвал в искри и отблясъци, ту отново се губел в сянката.