Емирът изслушал всичко това внимателно и без да отговори нищо, с едва забележимо движение на веждите дал знак на другия мъдрец, който макар да отстъпвал на първия по дължина на брадата, затова пък неизмеримо го превъзхождал по размерите и великолепието на чалмата си, чиято прекомерна тежест изкривила през дългите години настрани и надолу врата му, а това му придавало вид на човек, вечно надзъртащ отдолу нагоре през тясна пролука. Като се поклонил на емира, той рекъл:
— О, велики господарю, с блясъка си подобен на слънцето! Аз не мога да се съглася с тоя начин на избавление от Настрадин Ходжа, защото известно е, че не само кръвта е необходима за живота на човека, но също и въздухът. И ако стиснем гърлото на човека с въже и по този начин прекратим достъпа на въздух в дробовете му, човекът ще умре неизбежно и не ще може да възкръсне после…
— Така — рекъл тихо емирът. — Вие сте напълно прави, о, най-мъдри от мъдрите, и вашите съвети без съмнение са скъпоценни за мене! И как наистина бихме се избавили от Настрадин Ходжа, ако вие не ни бяхте дали тези ценни съвети!
Той спрял, безсилен да сдържа повече обхваналия го гняв и ярост; бузите му треперели, ноздрите му се издували, в очите му пламтели светкавици. Но придворните ласкатели — философите и стихотворните, които стоели, строени в полукръг зад гърба на емира — не виждали страшното лице на своя господар и затова не доловили гнева и насмешката в думите му, насочени към мъдреците, и като взели тези думи за чиста монета, помислили, че мъдреците действително са се отличили пред емира, който ще ги приближи към себе си и ще ги обсипе с милостите си, и решили, че трябва незабавно да си осигурят тяхното благоразположение, та по-нататък да извлекат от това полза за себе си.
— О, най-мъдри, о, бисери, украсяващи венеца на нашия пресветъл господар, о, мъдри, надминали с мъдростта си самата мъдрост и вдълбочени в мъдростта на най-мъдрите!
Така славословели те, като се стараели да се надминат един друг с изисканост и усърдие, и не забелязали, че емирът, обърнат към тях, ги гледа, потрепервайки от ярост, с пронизителен поглед, а наоколо се е възцарила зловеща тишина.
— О, светилници на разума и съдини на знанието! — продължили те, затворили в самозабрава очи и треперейки от сладостно раболепие. Но изведнъж царят на поетите зърнал погледа на емира и тозчас сякаш глътнал ласкателния си език и се стъписал, обзет от ужас, а след него млъкнали всички останали и затреперили, защото разбрали грешката си, която произтичала от прекомерното им желание да хвалят.
— О, безделници, о, измамници! — възкликнал негодуващо емирът. — Сякаш сами не знаем, че ако отсечем главата на човека или го удушим с въже, той няма да възкръсне вече. Но затова трябва отпърво да заловим човека, а вие, безделници, ленивци, измамници и глупци, не казахте нито дума за това — как да го заловим. Всички везири, сановници, мъдреци и стихотворни, които присъствуват тук, ние лишаваме от заплата дотогава, докато не бъде заловен Настрадин Ходжа. И заповядваме да се обяви награда от три хиляди танга за оня, който го залови! И предупреждаваме също, че убедени във вашата леност, тъпота и нехайство, ние изписахме от Багдад на служба при себе си нов мъдрец на име Хюсеин Хуслия, който служеше досега на моя приятел — багдадския халиф. Той е вече на път, скоро ще дойде и тогава тежко на вас, които мачкате дюшеците, гълтате храна и тъпчете бездънните си джобове! — продължил той, като се разгорещявал все повече и повече. — Изгонете ги! — извикал той на стражата. — Изгонете ги всички оттук! Изгонете ги с ритници!
Стражарите се спуснали към вцепенените придворни, хващали ги без всякакъв подбор и почит, мъкнели ги към вратата и ги хвърляли оттам надолу по стълбата, а долу ги подхващали други стражари, изпращали ги с плесници, юмруци и ритници; придворните тичали, изпреварвали се един друг; побелелият мъдрец паднал, като се оплел в брадата си, а спънат в него, се сгромолясал и вторият мъдрец — с глава право в бодливия розов храст и замаян от падането, лежал там дълго с изкривения си врат, сякаш надзъртал отдолу нагоре през тясна пролука.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Емирът бил мрачен и страшен чак до вечерта. Минала нощта, а на сутринта обзетите от страх придворни отново видели тъмния печат на гнева върху лицето му.
Напразни били всички усилия да го развлекат и развеселят, напразно в дима на запалените благовония се извивали пред него танцувайки с дайрета в ръце, поклащали пълни бедра, блестели с бисерите на зъбите си, разголвали уж случайно мургавите си гърди — той не вдигал тежък поглед и по лицето му преминавал гърч, от който изпадали в трепет сърцата на придворните. Напразни били всички хитрини на шутовете, акробатите, фокусниците и индийските факири, които приспивали змии с тръстиковите си свирки. Придворните си шепнели: