Емирът кимнал на Бахтияр: в краката на лихваря паднала кесия. Лихварят я грабнал със светнало от алчност лице.
— Ако тя се окаже достойна за похвалите ти, ще получиш още толкова — рекъл емирът.
— Слава на щедростта на нашия владетел! — провикнал се лихварят. — Но нека повелителят бърза, защото известно ми е, че ловци преследват тази сърна!
Веждите на емира се сключили, дълбока бръчка разсякла челото му:
— Кой?
— Настрадин Ходжа! — отговорил лихварят.
— Пак Настрадин Ходжа! И тук Настрадин Ходжа! Той ни изпреварва навсякъде, този Настрадин Ходжа, а вие — и като разклатил трона, емирът рязко се обърнал към везирите, — вие винаги закъснявате, нищо не правите и подхвърляте нашето величие на опозоряване. Хей, Арсланбег! Да бъде докарана тази девойка тук в двореца и ако не я доведеш, на връщане ще те срещне палачът!
Не минали пет минути и от портите на двореца излязъл, като подрънквал с оръжието си и блестял на слънцето с щиковете си, голям отряд заптии под командата на самия Арсланбег, който окачил на сърмения ся халат златна плочка в знак на своята сила и власт.
Отстрани, като куцал и отвратително се клатушкал, вървял лихварят; той час по час изоставал от заптиите и ги настигал с подскачания. Народът се отдръпвал, сподирял лихваря с недобри погледи, като се мъчел да отгатне какво ново злодейство е намислил той.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Настрадин Ходжа тъкмо бил завършил деветото гърне и като го поставил на слънцето, взел от коритото буца глина за следващото, десетото гърне.
На портата изведнъж се почукало — властно и силно. Съседите, които често изтичвали при Нияз, за да вземат глава лук или щипка пипер, не чукали така. Настрадин Ходжа и Нияз се спогледали тревожно, а портата пак забумтяла под градушка от тежки удари. Тоя път Настрадин Ходжа с чувствителното си ухо доловил звън на желязо и мед. „Заптии“ — прошепнал той на Нияз. „Бягай“ — отговорил Нияз. Настрадин Ходжа скочил през оградата, а Нияз дълго още се помайвал около портата, за да му даде време да избяга по-далече. Най-сетне вдигнал сюрмето. В същия миг от асмата пръпнали на всички страни скорци. Но старият Нияз нямал криле, не можел да отлети. Той пребледнял, затреперил, превил се в поклон пред Арсланбег.
— На твоя дом, грънчарю, се пада голяма чест — рекъл Арсланбег. — Повелителят на правоверните и наместникът на аллаха върху земята, нашият господар и владетел, да се продължат благословените му години, самият велик емир благоволи да си спомни нищожното ти име! До него стигна слух, че в градината ти расте прекрасна роза и той пожела да украси с тая роза двореца си. Къде е дъщеря ти?
Побелялата глава на грънчаря се затресла, светлината помръкнала пред очите му. Той глухо дочул късия, предсмъртен стон на дъщеря си, която заптиите измъкнали от къщата на двора. Краката на стареца се подкосили, той паднал на земята по очи и вече не видял и не чул нищо.
Той изгуби съзнание от това толкова голямо щастие — обяснил Арсланбег на хората си. — Не го закачайте: нека се съвземе, а после да дойде в двореца, за да излее пред емира безграничната си благодарност. Да вървим.
Настрадин Ходжа в това време успял да обиколи тичешком и излязъл на същата улица от другата страна. Той се спотаил зад храстите. Оттук виждал портата на Ниязовата къща, двамата караули на портата и третия човек, в когото, като се взрял, познал лихваря Джафар. „Аха, куцо куче! Значи ти си довел тука заптиите, за да ме хванат! — мислел той, като все още не се досещал за истината. — Добре, търсете! Ще си отидете с празни ръце!“
Не! Те не си отишли с празни ръце! Изстинал от ужас, Настрадин Ходжа видял как от портата извели изгората му. Тя се мъчела да се изскубне, викала със сломен глас, заптиите я държали здраво, оградили я с двойния обръч на щитовете си.
Било юнско пладне много горещо, ала студени тръпки побивали Настрадин Ходжа. А заптиите приближавали; пътят минавал тъкмо покрай храстите, зад които се спотайвал Настрадин Ходжа. Разсъдъкът му се замъглил. Той измъкнал от ножницата кривия си нож и легнал на земята. Арсланбег вървял отпред, позлатената му плочка светела и в неговото тлъсто гърло, под брадата щял да се забие най-напред тоя нож. Но изведнъж нечия ръка паднала върху рамото на Настрадин Ходжа и силно го притиснала към земята. Той трепнал, отскочил, вдигнал ръката с ножа и я отпуснал, щом съзрял познатото опушено лице на ковача Юсуф.
— Лежи! — прошепнал ковачът. — Лежи и не мърдай. Ти си луд: те са двайсет души и всички въоръжени, а ти си сам и нямаш оръжие — ти самият ще загинеш и няма да я спасиш; лежи, ти казвам!