Когато главният евнух видял Гюлджан, той отстъпил, поразен от красотата и.
— Тя наистина е прекрасна! — възкликнал той с тънък глас. — Водете я при емира, махнете я от очите ми! — Той тръгнал с бързи крачки назад, като си блъскал главата в стените, силно скърцал със зъби и възклицавал: — О, колко ми е тежко, колко съм злочест!
— Това е благоприятен признак — рекли стариците. — Значи нашият повелител ще бъде доволен.
Повели клетата безмълвна Гюлджан към дворцовата градина.
Емирът станал, приближил до нея, повдигнал яшмака й.
Всички везири, сановници и мъдреци закрили очи с ръкавите на халатите си.
Емирът дълго не можал да откъсне очи от прекрасното й лице.
— Лихварят не ни излъга! — рекъл той високо. — Да му се даде награда, три пъти по-голяма от обещаната!
Отвели Гюлджан. Емирът явно се развеселил.
— Той забрави грижите, развесели се. Славеят на сърцето му се наведе над розите на лицето й! — шепнели придворните. — Утре сутринта той ще бъде още по-весел! Слава на аллаха, бурята мина над нас, без да ни порази нито с гръм, нито с мълния.
Придворните поети одързостени излезли напред и поред започнали да възхваляват емира, като сравнявали в стихове лицето му с пълна луна, снагата му — със строен кипарис, а царствуването му — с пълнолуние. Царят на поетите най-сетне намерил случай да каже уж в порив на вдъхновение стиховете, които от вчера заранта висели на крайчеца на езика му.
Емирът му хвърлил шепа дребни монети. И царят на поетите, пълзейки по килима, ги събирал, като не забравил да долепи устни до чехъла на емира.
Милостиво усмихнат, емирът рекъл:
— Сега и на нас ни дойдоха на ум стихове:
Всички поети изпопадали на колене, като викали: „О, велики! Ти засенчи самия Рудаки!“ — а някои лежали ничком на килима, уж изпаднали в безсъзнание.
В залата влезли танцувачките, след тях — шутовете, фокусниците, факирите и емирът възнаградил щедро всички.
— Съжалявам само — рекъл той, — че не мога да заповядвам на слънцето, инак щях да му заповядам днес да залезе по-скоро.
Придворните отвърнали с раболепен смях.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Пазарът бръмчал и шумял, търговията била в разгара си, народът продавал, купувал и разменял, а слънцето се издигало все по-високо и пропъждало хората в гъстата, миризлива сянка на покритите чаршии. През кръглите прозорци на тръстиковите покриви падали отвесно ярките лъчи на пладнето, издигали се димно-прашни прозрачни стълбове, в тяхното сияние блестяла сърмата, лъщяла гладката коприна и с мек затаен пламък светело кадифето; навсякъде святкали, припламвали чалми, халати, боядисани бради; излъсканата мед ослепявала очите, с нея се състезавало и я побеждавало с чистия си блясък благородното злато, разсипано на кожени килимчета пред сарафите.
Настрадин Ходжа спрял магарето си пред същата оная чайхана, от сондурмата на която преди месец той се обърнал към жителите на Бухара с призив да спасят от милостта на емира грънчаря Нияз. Малко време минало оттогава, но Настрадин Ходжа успял да се сприятели с нейния тантурест съдържател Али, човек откровен и честен, та можел да му се довери.