Наоколо се събрали неколцина любопитни.
— Аз бих могъл да ти помогна и да отстраня удара, но сам съм безсилен да направя това — продължил врачът. — Необходимо ми е да се посъветвам с Настрадин Ходжа. Ако можеш да узнаеш къде се крие и ми кажеш, животът ти ще бъде спасен.
— Добре. Ще ти доведа Настрадин Ходжа.
— Ще го доведеш? — Врачът трепнал от радост. — Но кога?
— Мога да го доведа още сега. Той е съвсем близо.
— Къде е?
— До тебе. На две крачки.
Очите на врача пламнали от алчен огън. — Не го виждам.
— Но нали си врач. Мигар не можеш да се досетиш? Ето го!
Жената отведнъж отметнала яшмака и врачът изумен отскочил, като видял пред себе си лицето на Настрадин Ходжа.
— Ето го! — повторил Настрадин Ходжа. — За какво искаше да се посъветваш? Ти лъжеш, не си врач, ти си шпионин на емира! Не му вярвайте, мюсюлмани, той ви мами! Седи тук, за да проследи Настрадин Ходжа!
Врачът се озъртал, щъкал с очи, но наблизо не видял нито един стражар. Със сълзи на очи и скърцайки със зъби, той оставил Настрадин Ходжа да си отиде. Тълпата наоколо роптаела страшно.
— Шпионин на емира! Мръсно куче! — чувало се отвсякъде.
Врачът свил с треперещи пръсти килимчето си и хукнал, колкото му крака държали, към двореца.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
В караулното помещение било мръсно, прашно, зловонно и димно. Стражарите седели на едно протрито кече, което служело за гнездо на бълхите, и като се почесвали, мечтаели за залавянето на Настрадин Ходжа.
— Три хиляди танга! — казвали си те. — Помисли само: три хиляди танга и длъжността главен шпионин!
— И хем някому ще се падне този късмет!
— Ах, да се паднеше на мене! — въздъхнал един ленив дебел стражар, най-глупавият от всички, когото не пъдели от служба досега само защото се научил да гълта сурови яйца, без да повреди черупката им, с което развличал понякога светлия емир и получавал от него малки подаяния, но затова пък по-късно изпитвал жестоки болки.
Сипаничавият шпионин се втурнал в караулното като вихрушка:
— Той е тук! Настрадин Ходжа е на пазара! Преоблечен е като жена!
Стражарите грабнали тичешком оръжието си, спуснали се към портата.
Сипаничавият шпионин тичал след тях и викал:
— Наградата е моя! Чувате ли! Аз пръв го видях! Наградата е моя!
Щом видял заптиите, народът се пръснал. Започнала блъсканица. Смут обхванал пазара. Заптиите се врязали внезапно в навалицата, най-усърдният от тях, който тичал отпред, уловил някаква жена и й смъкнал яшмака, като открил пред всички лицето й.
Жената се разпищяла, отдалеч й отговорил също тъй пронизителен женски вик, ето че закрещяла, изскубвайки се от ръцете на заптиите, трета жена, четвърта, пета… След две минути целият пазар се изпълнил с женски писък, викове, вопли и ридания.
Тълпата замряла, смаяна, вцепенена. Такова кощунство още никога не се било случвало в Бухара. Мнозина побелели, други почервенели от негодувание: нито едно сърце не било спокойно в тази минута. Заптиите продължавали да безчинствуват, хващали жени, удряли ги, блъскали ги, биели ги, смъквали им дрехите.
— Спасете ни! Спасете ни! — викали жените.
Над тълпата страховито се издигнал гласът на ковача Юсуф:
— Мюсюлмани! Какво гледате? Не стига ли, че заптиите ни обират, та сега и жените ни позорят посред бял ден!
— Спасете ни! Спасете ни! — викали жените. Тълпата загълчала, разшавала се. Някакъв водоносец чул гласа на жена си, спуснал се към нея, заптиите го отблъснали, но на помощ му се притекли двама тъкачи и трима медникари и отблъснали заптиите. Завързала се битка.
Тя се разраствала стремително. Заптиите размахвали саби, а върху тях от всички страни летели стомни, подноси, делви, чайници, подкови, цепеници; стражарите не успявали да ги избягнат. Битката обхванала целия пазар.
През това време емирът сладко си почивал в двореца. Изведнъж той скочил, изтичал до прозореца, отворил го и в ужас го хлопнал пак. Дотичал Бахтияр — блед, с треперещи устни.
— Какво е това? — бъбрел емирът. — Какво става на мегдана? Къде са топовете? Къде е Арсланбег?
Втурнал се Арсланбег, паднал по очи:
— Нека повелителят заповяда да ми отсекат главата!
— Какво има?! Какво става на мегдана?! Арсланбег отговорил, както си бил на пода:
— О, господарю, подобен на слънцето, който затъмняваш…
— Стига! — яростно тропнал с крак емирът. — Ще се доизкажеш после! Какво става на мегдана?
— Настрадин Ходжа!… Той се преоблякъл като жена. Всичко е заради него, заради Настрадин Ходжа! Заповядай, повелителю, да ми отрежат главата!