Но до това ли му било сега на емира?
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Тоя ден Настрадин Ходжа пестял всяка минута от времето си. Затова не искал да се бави и след като изкривил пътем челюстта на един заптия, разбил зъбите на друг и сплескал като мекица носа на трети, благополучно се върнал в чайханата на приятеля си Али. Тук, в задната одая, той свалил женската дреха, увенчал главата си с цветна бадахшанска чалма, прикачил си лъжлива брада и в такъв вид седнал на най-високото място в чайханата, откъдето можел удобно да наблюдава битката.
Заптиите, притиснати от всички страни от народа, се съпротивлявали яростно. Завързало се сбиване до самата чайхана, пред краката на Настрадин Ходжа; той не се стърпял и излял върху един заптия чайника си, и то толкова ловко, че всичката вряла вода попаднала във врата му — той бил ленивият и дебел гълтач на яйца. Заптията завил, строполил се по гръб, като размахвал ръце и крака. Без дори да го погледне, Настрадин Ходжа отново потънал в размисли.
По едно време чул старчески дрезгав глас: — Пуснете ме! Пуснете ме! В името на аллаха, какво става тук?
Недалеч от чайханата, сред най-гъстата навалица на биещите се, седял на камила един старец с гърбав нос и побеляла брада, наглед и по облекло арабин, краят на чалмата му бил подвит, което свидетелствувало за неговата ученост. Изплашен до смърт, той се притискал до гърба на камилата, а наоколо кипяла битката, някой теглел за крака стареца от камилата и не го пускал, макар че старецът се дърпал бясно, като се мъчел да се освободи. Наоколо крещели, пъшкали и свирепо виели биещите се.
Търсейки по-безопасно място, старецът се промъкнал как да е до чайханата. Като се озъртал и потрепервал, той завързал камилата до магарето на Настрадин Ходжа и се качил на сондурмата.
— В името на аллаха, какво става тук, в Бухара?
— Пазар — кратко отговорил Настрадин Ходжа.
— И какво, във вашата Бухара пазарите винаги ли са такива? Как сега ще се промъкна до двореца през това бойно поле?
Когато той изрекъл думите „до двореца“, Настрадин Ходжа в миг разбрал, че срещата с този старец е тъкмо оная единствена среща, същият оня случай, с помощта на който ще изпълни замисленото: да проникне в харема на емира и да освободи Гюлджан.
Но прибързаността, както е известно, е шейтанска работа, а освен това всички помнят стиховете на мъдрия шейх Саади Ширазки: „Само търпеливият ще завърши работата си, а припреният ще си строши врата.“ Настрадин Ходжа сгънал килима на нетърпението и го сложил в сандъка на очакването.
— О, всемогъщи аллах, о, убежище на верните — въздишал и охкал старецът. — Как ще се промъкна сега до двореца?
— Почакай тук до утре — отговорил Настрадин Ходжа.
— Не мога! — възкликнал старецът. — Очакват ме в двореца!
Настрадин Ходжа се засмял:
— О, почтени и побелели старче, не знам твоя чин и твоя занаят, но мислиш ли, че в двореца не могат да минат без тебе поне до утре… Много почтени хора в нашата Бухара не могат със седмици да стигнат до двореца; защо мислиш, че за тебе ще бъде направено изключение?
— Знай, човече — важно отговорил старецът, малко жегнат от думите на Настрадин Ходжа, — че аз съм знаменит мъдрец, звездоброец и лечител и пристигнах тук чак от Багдад по покана на емира, за да му служа и помагам в управлението на държавата.
— О — рекъл Настрадин Ходжа, като почтително се поклонил. — Приветствувам те, мъдри старче. Случвало ми се е да бъда в Багдад и познавам тамошните мъдреци. Кажи ми името си.
— Ако си бил в Багдад, слушал си, разбира се, за мене и за заслугите ми пред халифа, чийто любим син спасих от смърт, и това бе съобщено по цялата държава. Хюсеин Хуслия е името ми.
— Хюсеин Хуслия! — провикнал се Настрадин Ходжа. — Мигар ти си Хюсеин Хуслия!
Старецът не можал да скрие усмивката си, твърде доволен, че славата му се е разнесла тъй далеко отвъд пределите на родния му Багдад.
— На какво се учудваш — продължил старецът. — Да, аз съм същият тоя знаменит Хюсеин Хуслия, велик мъдрец, равен на когото няма нито по мъдрост, нито в умението да изчислява звездите, нито в изкуството да лекува болести. Ала никак не са ми присъщи гордостта и самодоволството: виждаш как простичко разговарям с тебе, нищожния човечец.
Старецът придърпал една възглавка, облакътил се на нея, като решил да разпростре по-далеч снизхождението си към своя събеседник и да му разкаже за великата си мъдрост, като разчитал, че събеседникът му, тласкан от тщеславие, ще разправя после по всички кръстопътища за срещата си със знаменития мъдрец Хюсеин Хуслия, ще превъзнася мъдростта му и дори ще преувеличава, за да събуди у слушателите още по-голяма почит към него, а заедно с това и уважение към себе си, защото тъкмо така постъпват всички хора, удостоени с вниманието на високи особи. „И с това той ще спомага за умножаването и затвърдяването на славата ми сред простия народ — мислел си Хюсеин Хуслия, — което също не е излишно; приказките сред простия народ ще стигнат чрез шпиони и съгледвачи до слуха на самия емир и ще потвърдят пред него мъдростта ми, защото потвърждението отстрани е безспорно най-доброто потвърждение; и в края на краищата от всичко това ще мога да извлека полза.“