— Мир на тебе, старче;, бог да ти прати още много години здраве и благоденствие. Кажи ми чий дом се е намирал по-рано на този пущинак?
— Тук се намираше къщата на сарача Шир-Мамед — отвърнал старецът. — Някога се познавах много добре с него. Този Шир-Мамед беше баща на знаменития Настрадин Ходжа, за когото ти, пътниче, навярно си чувал доста.
— Да, чувал съм едно-друго. Но кажи къде се е дянал този сарач Шир-Мамед, баща на знаменития Настрадин Ходжа, къде се е дянало семейството му?
— По-тихо, синко. В Бухара има хиляди и хиляди шпиони, могат да ни чуят и тогава зле ще си патим. Ти сигурно идеш отдалече и затова не знаеш, че в нашия град е строго забранено да се споменава името на Настрадин Ходжа, за тая работа хвърлят в тъмница. Наведи се по-близо и ще ти разкажа.
Криейки вълнението си, Настрадин Ходжа се навел ниско над него.
— Това се случи още при стария емир — подзел старецът. — Година и половина след прогонването на Настрадин Ходжа из пазара се разнесе слух, че той се е върнал, живее тайно в Бухара и съчинява присмехулни песни за емира. Тоя слух стигна до двореца на емира, заптиите се втурнаха да търсят Настрадин Ходжа, но не можаха да го намерят. Тогава емирът заповяда да хванат бащата на Настрадин, двамата му братя, чичо му, всички далечни роднини, приятели и да ги мъчат дотогава, докато кажат къде се крие Настрадин Ходжа. Слава на аллаха, той им прати достатъчно мъжество и твърдост, за да премълчат, и нашият Настрадин не попадна в ръцете на емира. Ала баща му, сарачът Шир-Мамед, след изтезанията се разболя и скоро умря, а всички роднини и приятели напуснаха Бухара, за да се скрият от гнева на емира, и никой не знае къде са сега. И тогава емирът заповяда да разрушат жилищата им и да изкоренят градините им, та в Бухара да се заличи дори споменът за Настрадин Ходжа.
— Но за какво ги мъчиха? — възкликнал Настрадин Ходжа: сълзи се стичали по лицето му, но старецът не виждал добре и не забелязал тези сълзи. — Защо ги мъчиха? Нали Настрадин Ходжа не е бил по това време в Бухара, аз много добре зная това!
— Никой не знае това! — отговорил старецът. — Настрадин Ходжа се появява, където поиска, и изчезва, когато поиска. Той е навсякъде и никъде, нашият несравним Настрадин Ходжа!
С тия думи старецът, охкайки и кашляйки, закретал по пътя си, а Настрадин Ходжа, закрил лице с ръцете си, се приближил до магарето.
Прегърнал го, притиснал мокрото си лице до топлата му миризлива шия. „Виждаш ли, мой добри, верни приятелю — заговорил Настрадин Ходжа, — не е останал никой от моите близки, само ти си ми постоянен и неизменен другар в скиталчествата!“ И сякаш почувствувало скръбта на стопанина си, магарето стояло мирно, не помръдвало, дори престанало да дъвче бодила, който така си и останал да виси на бърните му.
Но след час Настрадин Ходжа овладял скръбта си, сълзите изсъхнали на лицето му. „Нищо! — извикал той и силно тупнал магарето по гърба. — Нищо! — Още не са ме забравили в Бухара, в Бухара ме познават и помнят и ние ще намерим приятели тук! И сега вече ще съчиним за емира такава песен, че той ще пукне от яд на трона си и зловонните му черва ще се полепят по украсените стени на двореца! Напред, вярно мое магаре!“
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Било пладне, душен и тих час. Прахът по пътя, камъните, глинените дувари и стени — всичко се било нажежило, излъчвало ленива жега и потта по лицето на Настрадин Ходжа изсъхвала, преди той да смогне да я избърше.
Настрадин Ходжа с вълнение вървял по познатите улици, покрай познатите кафенета и минарета. Нищо не се било променило през тези десет години в Бухара, проскубани псета все така дремели край аръците, все така по някоя стройна жена, като се извивала и придържала с мургава ръка с боядисани нокти фереджето си, потапяла в тъмната вода тясно гърло на звънлив кърчаг. И все така плътно били затворени вратите на знаменитото медресе Мир-Араб, дето под тежките сводове на килиите учени улеми и мудариси, забравили отдавна цвета на пролетната шума, мириса на слънцето и говора на водата, съчинявали с лумнали в мрачен пламък очи дебели книги, възславящи аллаха, и доказвали необходимостта от унищожението до седмо коляно на всички, които не изповядват исляма. Когато минавал край това страшно място, Настрадин Ходжа смушкал магарето с пети.
Но къде все пак да обядва? Настрадин Ходжа за трети път от вчерашния ден насам пристягал пояса си.
— Трябва да се измисли нещо — рекъл той. — Да спрем, вярно мое магаре, и да помислим. А ето разгеле и чайхана!
Като свалил юздата на магарето си, той го пуснал да опасе недоядената детелина около коневръза, а сам, подбрал пешовете на халата си, седнал пред аръка, в който, бълбукайки и пенейки се на завоите, течала гъста глинеста вода. „Къде, защо и отде тече тая вода, тя не знае и не мисли за това — тъжно размишлявал Настрадин Ходжа. — И аз също не знам ни своя път, ни почивка, ни дом. Защо дойдох в Бухара? Къде ще отида утре? И откъде ще намеря половин танга за обед? Мигар пак ще остана гладен? Проклет да е бирникът, ограби ме до пара и още имаше безсрамието да ми говори за разбойници!“