Той подал на Настрадин Ходжа тежката кесия и направил знак на слугата си, който, докато слушал разговора, мълчаливо се почесвал по гърба с камшика. Слугата се запътил към жребеца. Настрадин Ходжа успял да забележи, че слугата, ако се съди по усмивката на плоската му сипаничава мутра и по неспокойните му очи, бил безспорен мошеник, не падал по-долу от господаря си. „Трима мошеници на един път — това е твърде много, време е единият да се маха!“ — решил Настрадин Ходжа. Като възхвалявал благочестието и щедростта на богаташа, той се метнал на магарето и така силно го смушкал с пети, че то въпреки невероятната си леност, тутакси потеглило в галоп.
Когато се обърнал, Настрадин Ходжа видял, че сипаничавият слуга връзва за колата дорестия арабски жребец.
Когато се обърнал втори път, видял, че богаташът и бирникът си скубят един другиму брадите, а стражарите напразно се мъчат да ги разтърват.
Разумният човек не се меси в чужда свада. Настрадин Ходжа завръщал и криволичел по всички улички, докато не се почувствувал в безопасност. Той опънал поводите, за да възпре галопа на магарето.
— Почакай, почакай — подзел той. — Вече няма за къде да бързаме.
Изведнъж чул наблизо тревожен, нервен тропот на копита.
— Ехе. Напред, вярно мое магаре, напред, спасявай ме! — викнал Настрадин Ходжа, но било вече късно: от завоя на пътя изскочил конник.
Бил сипаничавият слуга. Той препускал на един кон, изпрегнат от колата. Като размятал крака, той префучал покрай Настрадин Ходжа и изведнъж заковал коня на място, запречил пътя.
— Пусни ме, добри човече — кротко рекъл Настрадин Ходжа. — По такива тесни пътища трябва да се язди надлъж, а не напреки.
— Аха! — отговорил слугата злорадо. — Сега те чака подземна тъмница! Знаеш ли, че този велможа, притежателят на жребеца, изскуба половината брада на моя господар, а моят господар му разби носа до кръв. Утре ще те помъкнат на емирски съд. Наистина участта ти е горчива, о, човече!
— Какво приказваш?! — възкликнал Настрадин Ходжа. — За какво са могли да се скарат толкова лошо тези почтени хора? Но защо ме спря — аз не мога да бъда съдия в спора им. Нека се оправят някак сами.
— Стига си бръщолевил! — рекъл слугата. — Завръщай обратно. Ще трябва да отговаряш за този жребец.
— Какъв жребец?
— И питаш още?! Същия, за който получи от господаря ми кесия сребро.
— Кълна се в аллаха, грешиш — отговорил Настрадин Ходжа. — Жребецът няма нищо общо тук. Разсъди сам — нали чу целия разговор. Господарят ти, човек щедър и благочестив, в желанието си да помогне на един сиромах, ме попита дали искам да получа триста танга сребро и аз отговорих, че, разбира се, искам. И той ми даде триста танга, да продължи аллах дните му! Но предварително реши да изпита скромността и смирението ми, за да се убеди, че заслужавам награда. Той рече: „Не питам чий е жребецът и откъде е“ — като желаеше да провери няма ли от измамна гордост да се нарека стопанин на този жребец. Аз премълчах и щедрият, благочестив търговец остана доволен от това. После каза, че такъв жребец би бил твърде хубав за мене, аз изцяло се съгласих с него и той пак остана доволен. После каза, че съм намерил на пътя онова, което може да бъде разменено срещу сребро, като с това загатваше за моето усърдие и твърдост в исляма, които съм добил в скитанията си по светите места. И тогава ме награди, та с това благочестиво дело отнапред да си облекчи преминаването в рая по задгробния мост, който е по-лек от косъм и по-тънък от острие на меч, както казва свещеният коран. Още в първата си молитва аз ще обадя на аллаха за благочестивата постъпка на твоя господар, та аллах отрано да приготви перила за него на този мост.
Слугата се замислил, после с хитра усмивка, от която Настрадин Ходжа изтръпнал, рекъл:
— Прав си, о, пътниче! И как ли не се досетих отведнъж, че разговорът ти с моя господар е имал толкова добродетелен смисъл! Но щом си решил да помогнеш на господаря ми при преминаването на задгробния мост, по-добре ще е перилата да бъдат от двете страни. Така ще е по-здраво и по-сигурно. И аз с удоволствие бих се помолил за моя господар, та аллах да постави перила и от другата страна.
— Помоли се пък! — възкликнал Настрадин Ходжа. — Кой ти пречи? Ти дори си длъжен да направиш това. Мигар коранът не повелява на робите и слугите да се молят ката ден за господарите си, без да искат някаква награда…
— Завръщай магарето! — грубо рекъл слугата и като подкарал коня, притиснал Настрадин Ходжа до дувара. — Хайде по-живо, не ме карай да си губя времето напразно!