Иван Иванович стана и почна да разглежда пушката от всички страни и забрави да смъмри старата, задето я е окачила да се проветря наред с шпагата.
— Тя, както изглежда, е желязна — продължи старата.
— Хм! Желязна. Защо пък да е желязна? — мислено си каза Иван Иванович. — Ами отдавна ли я има твоят господар?
— Може да е и отдавна.
— Хубавичко нещо! — продължи Иван Иванович. — Ще я измоля от него. За какво му е тя! Или ще му дам нещо за нея. Вкъщи ли е господарят, бабо?
— Вкъщи.
— Какво прави? Лежи ли?
— Лежи.
— Е добре, ще отида при него.
Иван Иванович се облече, взе една чепата пръчка да се брани от кучетата — защото в Миргород по улицата се срещат кучета много повече, отколкото хора — и тръгна.
Макар че дворът на Иван Никифорович беше до двора на Иван Иванович и можеше да се мине от единия в другия през плета, Иван Иванович все пак тръгна по улицата. От тая улица трябваше да се мине в една уличка, която беше толкова тясна, че ако се случеше да се срещнат в нея две талиги с по един кон, не можеха вече да се разминат и оставаха в такова положение, докато не ги уловяха за задните колелета и не ги измъкнеха назад. А пешеходецът се окичваше с цвят от бодлите, които растат от двете страни на стоборите. На тая уличка излизаха от едната страна сайвантът на Иван Иванович, а от другата хамбарът, портата и гълъбарникът на Иван Никифорович. Иван Иванович се доближи до портата, загърмя с мандалото: отвътре се вдигна кучешки лай; но сбирщината кучета скоро се върна назад, махайки с опашки, като видя, че това е познато лице. Иван Иванович мина през двора, по който пъстрееха хранените собственоръчно от Иван Никифорович индийски гълъби, кори от дини и пъпеши, тук зеленина, тук някое счупено колело или обръч от бъчва, или въргалящо се хлапе в изцапана риза — картина, която живописците обичат! Сянката на окачените дрехи покриваше почти целия двор и го облъхваше с известна прохлада. Жената го посрещна с поклон и като се зазяпа в него, застана на едно място. Пред къщата се издигаше гиздава площадка с навес на два дъбови стълба — несигурна защита от слънцето, което по това време в Малорусия не обича да се шегува и облива пешеходците с гореща пот от главата до петите. От това можеше да се види колко силно беше желанието на Иван Иванович да добие необходимата вещ, щом се беше решил да излезе по такова време, като изневери дори на постоянния си навик да се разхожда само вечер.
Стаята, в която влезе Иван Иванович, беше съвсем тъмна, защото капаците бяха затворени и слънчевият лъч, който минаваше през една пролука на капака, бе добил цвета на дъгата, падаше върху срещуположната стена и рисуваше по нея пъстър пейзаж от тръстикови покриви, дървета и окачените в двора дрехи, само че всичко с главата надолу. Това придаваше на цялата стая някакъв чуден полумрак.
— Помози Бог! — каза Иван Иванович.
— А! Здравейте, Иван Иванович! — отговори един глас от ъгъла на стаята. Едва тогава Иван Иванович забеляза Иван Никифорович, прострян върху постлания на пода килим. — Извинете, че съм пред вас в натура — Иван Никифорович лежеше без нищо, дори без риза.
— Нищо. Почивате ли си днес, Иван Никифорович?
— Почивах си. Ами вие почивахте ли си, Иван Иванович?
— Почивах си.
— Значи сега ставате?
— Сега да ставам? Какво говорите, Иван Никифорович! Как може да се спи досега! Аз току-що пристигнах от чифлика. Отлични са житата край пътя! Възхитителни! И сеното е такова високо, меко, сочно!
— Горпина! — извика Иван Никифорович. — Донеси на Иван Иванович водка и пирожки със сметана.
— Хубаво време имаме днес.
— Не го хвалете, Иван Иванович. Да го вземе дяволът! Не мога да си намеря място от жега.
— Ето на, пак трябваше да поменете дявола. Ей, Иван Никифорович! Ще си спомняте моите думи, но ще бъде вече късно: има да патите на оня свят за богохулните си думи.
— Че с какво съм ви докачил вас, Иван Иванович? Аз не засегнах нито баща ви, нито майка ви. Не зная с какво съм ви обидил.
— Стига вече, стига, Иван Никифорович!
— Бога ми, не съм ви обидил, Иван Иванович!
— Чудно, че пъдпъдъците все още не се примамват със свирка.
— Каквото искате мислете, само че не съм ви оскърбил с нищо.
— Не зная защо не се примамват — каза Иван Иванович, сякаш не слушаше Иван Никифорович, — дали още времето не им е дошло, само че времето, струва ми се, е такова, каквото трябва.
— Вие казвате, че житата са добри.
— Чудо жита, чудо! — след това настъпи мълчание.
— Вие, гледам, Иван Никифорович, си проветрявате дрехите? — каза най-после Иван Иванович.
— Чудесни дрехи, почти нови, а ги съсипва проклетата жена. Сега ги проветрявам. Сукното е тънко, отлично, обърни го — пак може да се носи.