— Аз харесах там едно нещо, Иван Никифорович.
— Какво?
— Кажете, моля ви се, за какво ви е тая пушка, дето е сложена да се проветря заедно с дрехите! — сега Иван Иванович поднесе енфие. — Смея ли да ви помоля да си услужите?
— Нищо, вие си услужете! Аз ще смръкна от моето! — при тия думи Иван Никифорович попипа наоколо си и намери кесията. — Ех, че глупава жена, значи тя е окачила и пушката! Хубаво енфие прави евреинът от Сорочинци. Не зная какво слага там, но е такова ароматно! Прилича малко на канупер3. Ето, вземете, подъвчете го малко в устата си. Нали прилича на канупер? Вземете, услужете си!
— Кажете, моля ви се, Иван Никифорович, аз пак ви питам за пушката, какво ще правите с нея? Нали тя не ви трябва?
— Как да не ми трябва? Ще ми се случи да стрелям.
— Опазил ви Господ, Иван Никифорович, че кога ще стреляте? Май след второ пришествие. Вие, доколкото зная, пък и другите помнят, не сте убили още нито една патица, а и природата ви не е така устроена от Бога, че да стреляте. Вие имате важна осанка и фигура. Как тогава ще се мъкнете по блатата, когато оная ваша дреха, която не е винаги прилично да се нарече с името й, се проветрява дори и сега, ами тогава какво ще бъде? Не, вие имате нужда от спокойствие, от почивка. (Иван Иванович, както се спомена по-горе, говореше необикновено живописно, когато трябваше да убеди някого. Как говореше той! Боже, как говореше!) Да, та вие имате нужда от прилични постъпки. Я слушайте, дайте я на мен!
— Как може! Тая пушка е скъпа. Такива пушки сега никъде няма да намерите. Аз, още като се канех да постъпвам в милицията, я купих от един турчин. А сега как тъй изведнъж да я дам! Как е възможно? Тя е нещо необходимо.
— Че за какво ви е необходима?
— Как за какво? Ами ако разбойници нападнат къщата ми… Как да не ми е необходима. Слава тебе Господи! Сега съм спокоен и не се страхувам от никого. Но защо? Защото зная, че имам в килера си пушка.
— Хубава пушка! Че нейният затвор, Иван Никифорович, е развален.
— Какво от това, че е развален? Може да се поправи. Трябва само да се намаже с конопено масло, за да не ръждясва.
— От вашите думи, Иван Никифорович, съвсем не виждам приятелско разположение към мен. Вие нищо не искате да направите за мен в знак на приятелство.
— Как можете така да говорите, Иван Иванович, че не проявявам към вас никакво приятелство? Как не ви е съвестно? Вашите волове пасат по моите ливади и аз нито веднъж не съм ги затварял. Когато отивате в Полтава, винаги искате от мене кола и нима съм ви отказал някога? Вашите дечурлига прескачат през плета в моя двор и играят с моите кучета — аз нищо не им казвам: нека си играят, само да не пипат нищо! Нека си играят!
— Щом не искате да ми я подарите, тогава нека направим смяна.
— И какво ще ми дадете за нея? — и Иван Никифорович се облакъти на ръката той и погледна Иван Иванович.
— Ще ви дам за нея кафявата свиня, същата, която угоих в кочината. Чудесна свиня! Ще видите, ако догодина не ви се опраси.
— Не зная как можете, Иван Иванович, да говорите така. За какво ми е вашата свиня? Да не би на дявола помен да правя с нея?
— Ето на, пак не можахте да минете без дявола! Грехота е, Бога ми, грехота, Иван Никифорович!
— Какво да правя, Иван Иванович, когато вие давате за пушката дявол знае какво: свиня.
— Защо пък тя да е дявол знае какво, Иван Никифорович?
— Как да не е, помислете хубавичко. Това е все пак пушка — нещо известно: а онова, дявол го знае какво е: свиня. Ако не го казахте вие, можех да го сметна като оскърбление към мен.
— Че какво лошо сте забелязали в свинята?
— За какъв наистина ме смятате? Аз за една свиня…
— Седнете, седнете! Няма повече… Нека ви остане вашата пушка, нека изгние и ръждяса цялата, изправена в ъгъла на килера — не искам повече да говоря за нея.
След това настъпи мълчание.
— Казват — започна Иван Иванович, — че трима крале обявили война на нашия цар.
— Да, Пьотр Фьодорович ми разправяше. Но каква е тая война? И за какво е тя?
— Не може да се каже, Иван Никифорович, за какво е. Аз смятам, че кралете искат всички ние да приемем турската вяра.
— Гледай ги, глупаците, какво искали! — продума Иван Никифорович, като повдигна глава.
— Ето на, видяхте ли, и нашият цар им обявил затова война. Не, казва, вие сами приемете Христовата вяра!
— Че какво? Та нашите ще ги набият, Иван Иванович!
— Ще ги набият. Значи не искате да смените пушката, Иван Никифорович.
— Чудя се, Иван Иванович, вие, струва ми се, сте човек, познат с учеността си, а говорите като момче. Как мога да бъда такъв глупак…