— Седнете, седнете. Да оставим пушката! Нека иде по дяволите, няма повече да говоря за нея!…
В това време донесоха закуската. Иван Иванович изпи една чашка и си хапна баничка със сметана:
— Слушайте, Иван Никифорович. Ще ви дам освен свинята два чувала овес, вие нали не сте засели овес. Тая година бездруго ще трябва да купувате овес.
— Бога ми, Иван Иванович, за да говори човек с вас, трябва да има голямо търпение. (Това е още нищо, Иван Иванович пуска и не такива фрази.) Де се е видяло, някой да даде пушка срещу два чувала овес? А бекешата си няма ли да дадете?
— Но вие забравяте, Иван Никифорович, че аз ви давам и свинята отгоре на това.
— Как! Два чувала овес и свиня за една пушка?
— Че малко ли е?
— За една пушка!
— Разбира се, за една пушка.
— Два чувала за една пушка!
— Два чувала, но не празни, а с овес: ами свинята забравихте ли?
— Целунете се с вашата свиня, а ако не искате с нея, тогава с дявола.
— О! Човек само да се закачи с вас! Ще видите: ще ви набодат на оня свят езика с горещи игли за такива богохулни думи. След разговор с вас човек трябва да си измие и лицето, и ръцете и цял да се окади.
— Позволете, Иван Иванович; пушката е нещо благородно, най-любопитна забава, при това и приятно украшение в стаята…
— Вие, Иван Никифорович, се хвалите с вашата пушка като циганин с бял задник — каза Иван Иванович ядосан, защото наистина беше почнал вече да се сърди.
— А пък вие, Иван Иванович, сте същински гъсок.
Ако Иван Никифорович не беше казал тая дума, те щяха да се препират още малко и да се разделят както винаги по приятелски, но сега стана друго. Иван Иванович избухна:
— Какво казахте, Иван Никифорович? — повиши той гласа си.
— Казах, че приличате на гъсок, Иван Иванович!
— Как посмяхте, господине, забравяйки и приличието, и уважението към чина и името на човека, да го обезчестите с такова позорно име?
— Че какво позорно има тук? И какво сте размахали ръце, Иван Иванович?
— Повтарям, как посмяхте, противно на всички приличия, да ме наречете гъсок?
— Плюя на главата ви, Иван Иванович! Какво сте се разкудкудякали така!
Иван Иванович не можеше повече да се владее, устните му трепереха, устата му промени обикновеното положение на ижица и заприлича на О, с очите си така мигаше, че стана страшно. Това се случваше на Иван Иванович извънредно рядко. Трябваше някой силно да го разсърди, за да направи така.
— Щом е тъй, заявявам ви — продума Иван Иванович, — че не искам да зная за вас.
— Голяма работа! Ей Богу, няма да заплача от това! — отговори Иван Никифорович.
Лъжеше, лъжеше, Бога ми, лъжеше! Много го беше яд.
— Кракът ми няма да стъпи във вашата къща.
— Ехе, хе! — каза Иван Никифорович, който от яд не знаеше какво да прави и като никога се изправи на нозе. — Ей, жено, момко! — при тия думи иззад вратата се показаха същата мършава селянка и едно ниско момче, което се препъваше в дълъг и широк сюртук. — Вземете Иван Иванович за ръцете и го изведете навън!
— Как! Един дворянин? — извика с чувство на достойнство и негодувание Иван Иванович. — Само посмейте! Приближете се! Аз ще ви унищожа заедно с глупавия ви господар! Врана и кост не ще намери от вас! (Когато душата му биваше потресена, Иван Иванович говореше необикновено силно.)
Цялата група представяше внушителна картина: Иван Никифорович, застанал насред стаята в цялата си красота без никакво украшение! Селянката, със зинала уста и най-безсмислен, изплашен израз на лицето. Иван Иванович с вдигната нагоре ръка, както се изобразяваха римските трибуни! То беше необикновена минута! Великолепна гледка! И за всичко това само един зрител: момчето в преголемия сюртук, което стоеше доста спокойно и чоплеше с пръст носа си.
Най-после Иван Иванович взе калпака си:
— Много хубаво постъпвате, Иван Никифорович! Отлично! Аз ще ви припомня това.
— Вървете си, Иван Иванович, вървете си! И гледайте да не ви срещна, защото ще ви наплескам цялата муцуна, Иван Иванович!
— На, Иван Никифорович! — отговори Иван Иванович, като му показа лакът и тръшна зад себе си вратата, която пискливо изскърца и пак се отвори.
Иван Никифорович се показа на вратата и искаше да добави нещо, но Иван Иванович вече не се обърна и хукна навън от двора.
Глава III
Какво стана след скарването на Иван Иванович с Иван Никифорович
И тъй двамата почтени мъже, честта и украсата на Миргород, се скараха помежду си! И за какво? За глупост, за гъсок. Не искаха да се срещат, прекъснаха всички връзки, докато по-рано бяха познати като най-неразделни приятели! По-рано Иван Иванович и Иван Никифорович си пращаха всеки ден хора да се питат как са със здравето и често разговаряха от своите балкони и си казваха такива приятни думи, че да ти е драго да ги слушаш. В неделен ден Иван Иванович в бекешата си плътен вълнен плат, а Иван Никифорович в памучен жълто-кафяв казакин отиваха почти подръка на църква. И ако Иван Иванович, който имаше твърде остри очи, пръв забелязваше някоя локва или някоя нечистотия посред улицата, което се случва понякога в Миргород, винаги казваше на Иван Никифорович: „Пазете се, не стъпвайте тук с крак, защото тук е лошо.“ Иван Никифорович от своя страна също даваше най-трогателни доказателства за приятелство и колкото и далече да стоеше от него, винаги му поднасяше кесия с енфие, като казваше: „Услужете си!“ А какви отлични стопанства имат и двамата!… И тия двама приятели… Когато чух за това, останах като поразен от гръм! Дълго не исках да повярвам: Боже праведни! Иван Иванович се скарал с Иван Никифорович! Такива достойни хора! Какво е трайно тогава на тоя свят?