Петнайсет часът. Обади се в Сан Франциско и дълго говори със сина си. Чарли не можеше да разбере защо баща му не беше с него в навечерието на Коледа. Но Маркус се оказваше на висота и доколкото можеше, го заместваше в ролята на родител, която Джонатан никога не беше изпълнявал особено успешно.
Този диалог със сина му само увеличи неговата тъга. За да се спаси от самотата, облече топли дрехи и излезе да изпие едно кафе в първия бар, който намери по „Макдугъл Стрийт“. Надяваше се кофеинът да му помогне да роди свежи мисли. За кратко образите на отново събралото се семейство изникнаха в съзнанието му като успокояващ филм. Припомни си всички щастливи моменти, които беше имал с бившата си съпруга и с Чарли. Изповедта на Франческа го освободи от страдание, което го измъчваше от две години, давеше го в мъгла, сред която губеше всякакво доверие и вътрешните си устои.
Сега се откриваше възможност да върне „някогашния си живот“. В крайна сметка не беше ли искал винаги това? След два часа можеше да е в самолета за Калифорния, да вземе Чарли и за празниците да се върне в Ню Йорк, при Франческа.
Тази перспектива беше окуражителна. Спомняше си една фраза, изречена от колегите му: „Дърво без корени е само гола съчка.“ Имаше нужда от здрави основи, за да не губи присъствие на духа. Обаче образът на Франческа малко по малко избледняваше и се появяваше ликът на Мадлин. Без съмнение младата жена беше права: тяхната връзка беше вятър работа. И все пак…
Не беше способен да се подчини на гласа на разума. Мадлин беше разбила сърцето му и бе впръскала отровата на липсата.
Машинално извади писалка от джоба си и, обхванат от внезапно вдъхновение, започна да драска по хартиената покривка. След три минути си даде сметка, че е създал десерт, достоен за образа на младата англичанка: хилядолистна фантазия с лек крем от рози и виолетки, с фино карамелизирано тесто с туниски сладък портокал. Страшно се учуди. От две години беше лишен от творческа искра и не бе измислил никакво лакомство. Днес мандалото падна и любовта отново му даде криле.
Тази перспектива го разведри и му вдъхна доверие в бъдещето. Защо да не отвори ресторант в Ню Йорк заедно с малка школа по готварство? Ето проект, който имаше смисъл.
Джонатан си беше взел поука от грешките си и нямаше намерение два пъти да върши същите глупости. Край на панаира на суетата, на гоненето на звезди, на търсенето на медийна популярност. Представяше си заведение с характер, в което се сервират оригинални и амбициозни ястия, но не сред луксозен декор. Край на кристалните чаши и на порцелановите сервизи, създадени от модни дизайнери. Никога вече няма да предоставя името си за разни продукти или за отвратителни дълбоко замразени гозби, продавани в хипермаркетите. От този момент нататък ще работи като артист, с единствената цел да получава и да дарява удоволствие.
Излезе от кафенето и отнесе в душата си няколко зрънца надежда. Но отлично знаеше, че това бъдеще задължително минава през оцеляването на Алис Диксън. Къде щеше да бъде днес, ако не беше срещнал девойката? Погребан на два метра под земята без съмнение. Той й дължеше живота си: това беше най-големият дълг, който някога бе имал да изплаща. Кървава работа, която възнамеряваше да свърши на всяка цена.
Осемнайсет часът. Изображенията с пленничеството на Алис превзеха съзнанието му. Всичко тънеше в хаос. Опита се да си спомни последните й думи, но не успя. Стигна до 20-а улица. Падаше мрак. Въпреки студа, който заледяваше лицето му, той продължи да върви по пътищата и мислеше за невероятната орис на Алис. За живота, който тя бе превърнала в борба. За силата на характера, която й беше необходима, за да се освободи от оковите и да стане господар на съществуването си. От най-ранна възраст се беше сражавала сама, без семейство и без приятели и всеки път избираше най-трудния път: този, който няма да я отведе до посредствеността, ще я измъкне от низините, накъдето я теглеха деградиралите и затъващите. Линия на поведение, която трудно следват дори възрастните, а какво да каже човек, когато някой е само на тринайсет години…
Той стигна на изток от Челси. Сега вече бе съвсем тъмно и носени от вятъра сребристи снежинки летяха около уличните лампи. Студът го принуди да отвори вратата на „Лайф & Дет“, прочут коктейл бар. Лаундж музика197 звучеше от четирите краища на помещението. Джонатан не обичаше особено подобни места, но движенията и разговорите му създаваха усещането, че е по-малко сам. Колкото до музиката, тя пораждаше своеобразна атмосфера, която, парадоксално, му помагаше да разсъждава, да повтаря до втръсване връхлетелите го идеи, да се вглъби в размислите си. Алис… Трябваше да се концентрира върху Алис…
197
Термин в популярната музика, с който се обозначава леко, фоново изпълнение, подходящо за хотели и ресторанти.