— Бъди готов да започнеш отново! — рече Мадлин и извади оръжието си.
— Какво си реши…?
Без да се колебае, тя стреля във въздуха.
— Сега!
Силният изстрел разтърси всички присъстващи. Преди да започнат да възклицават, настъпи половинсекундно слисване, а през това време се възцари пълна тишина. Половин секунда, която се оказа достатъчна, за да се чуе продължителен звън.
— Тя е! — извика Мадлин и насочи оръжието си към млада продавачка на щанда за еспресо.
Беше хубаво момиче, между осемнайсет и двайсет години. Метиска, с дълги, черни, разрошени коси. Портативният телефон се виждаше в джоба на престилката й. Мадлин се хвърли към нея и със сила я изблъска извън щанда.
— Последвай ни! — нареди й тя.
Мадлин и Джонатан почти носеха плачещото момиче и успяха да се измъкнат преди намесата на охранителите.
С Божията милост таксито ги чакаше.
— Хей, какво е това? — започна да се окайва шофьорът, като видя колта.
— Карай, или следващият куршум ще е за теб! — изкрещя Мадлин.
След това се обърна към продължаващото да циври момиче:
— Ти коя си?
— Казвам се Мая.
— Откога имаш този телефон?
— От… от вчера сутринта — отговори тя, разтърсвана от ридания;
— Престани да лееш сълзи? Кой ти го даде?
— Подарък е от приятеля ми Антъни.
— Подарък ли?
— Намерил го на работата си — уточни тя. — Помоли ме да не го изключвам, защото не притежавал кода за достъп.
— А къде работи той?
— На паркинга за вдигнати заради нарушение коли — в Бруклин, на „Колумбия Стрийт“.
Паркинг за нередовни автомобили… Напълно вероятно място за задържане на отвлечената. Следата се оказваше интересна.
— Днес той там ли е?
— Не, ще го намерим при родителите му в Стайвесънт Таун.
Мадлин се обърна към Джонатан, специалиста по топографията на града.
— Не е далече — на изток, между 14-а и 23-та улица.
Тя удари два пъти по стъклото, което ги делеше от шофьора.
— Разбра ли, Фанджо206?
Построен след края на Втората световна война, Стайвесънт Таун беше комплекс от стотина малки сгради от червени тухли. Тук наемите бяха контролирани, така че много поколения от средната класа — ченгета, пожарникари, начални учители, медицински сестри — продължаваха да живеят в сърцето на Манхатън въпреки нарастването на цените на недвижимите имоти.
Водено от наставленията на Мая, таксито се промуши сред зданията.
— Ето тук е, на деветия етаж: като излезете от асансьора, втората врата отдясно.
— Качвай се с нас! А ти, изчезвай! — нареди Мадлин на шофьора, който се измъкна тихомълком.
Вратата на жилището поддаде, когато Мадлин я ритна. Бившето ченге беше възвърнало не само старите си рефлекси, но и решителността. Способността й незабавно да пристъпва към крути действия плашеше Джонатан, макар той да разбираше, че това е единственото условие, за да намерят Алис.
Апартаментът беше празен, с изключение на въпросния Антъни, който беше решил да се излежава до късно. Преди да се свести, се оказа както го е майка родила пред пистолета на Мадлин, насочен към тестикулите му.
Младежът беше висок и слаб, със стоманени коремни мускули и с татуировки на рапър. Първият му рефлекс беше да прикрие пениса си, но Мадлин му нареди да държи ръцете си горе.
— Ако не искаш да гръмна голямата ти черна мамба, ще отговаряш на въпросите ми, разбра ли?
— Раз… брах.
— От кого открадна този телефон?
Джонатан му набута мобифона на Алис подноса.
— Намерих го!
— Намери го, къде?
— В една кола, която вдигнах с моя влекач онази вечер.
— Каква беше машината?
— Голям, съвсем нов „Додж“ — обясни Антъни. — Телефонът беше вътре. Под една от седалките отзад.
— А откъде вдигна този „Додж“?
— От Кони Айлънд.
— Бъди по-точен! — нареди му Джонатан. — Кажи ни име на улица.
— Не знам! Близо до плажа. Недалече от старото влакче на ужасите. Недалеч от продавача на хотдог. Спомням си, че някъде там, вътре имаше кучета които непрекъснато лаеха…
Джонатан разгледа плана върху телефона си.
— Тук ли е? — запита и посочи една точка на картата.
206
Хуан Мануел Фанджо (1911–1995) е легендарен аржентински автомобилен пилот, който за 51 старта има пет световни титли във Формула 1.