Заобиколена от пет трупа, тя отново дишаше свободно, като същевременно оставаше нащрек, готова да открие стрелба по нови чудовища, изпречили се на пътя й. Цялата беше в кръв. Отказа се да разглежда раните, макар да усещаше болка в ръката, нахапана на няколко места.
По-късно.
Стана и заби нов куршум в ключалката на хангара.
— Алис? — извика тя.
Складът тънеше в мрак. Извади джобен фенер от кобура на пистолета и го закрепи върху дулото.
— Алис? — повтори и бавно тръгна напред с пръсти на спусъка и с насочен фенер. Забеляза по пръстения под следи от стъпки, които водеха към метална стълба.
Ако някой е скрит там, ще ме убие като заек.
Защо не изчака Джонатан? Защо не предупреди ченгетата?
Защото беше убедена, че не бива да губи нито секунда.
— Алис?
Заизкачва се по стълбата, която я отведе до нещо като мрачен тунел. Тя вдигна глока малко по-високо, снопът светлина пронизваше прохода, през който нахлуваше вятърът. Усети, че кръвта от раната се стичаше по ръката й, но за момента страхът беше най-добрият лек за болките. Сутеренът, опасан от чугунени тръби, служеше за склад за вехтории, където бяха натрупани какви ли не боклуци. Тя потрепера, когато попадна на дървени рекламни табели, изрисувани с отвратителни чудовища, които канеха посетители на „Най-страшното шоу в града“.
Премина през локва вода и чу скимтене. Веднага насочи оръжието си надолу, но се оказа, че това е група плъхове. В края на тунела спираловидна рампа я призоваваше пак да потъне в мрачините.
— Алис? — извика тя отново, колкото за да обозначи присъствието си, толкова и за да си вдъхне смелост.
Озова се пред десетина железни врати, които се точеха една след друга. Разби първата брава, с дулото на пистолета си взе на мушка стаята, която миришеше на застояло и на плесен. Беше празна. Методично атакува всички останали врати: същото положение, същият резултат. До последната.
В тази стая проблясваше слаба светлина. Тук имаше скромно походно легло, но най-вече… канализация, подобна на тази, към която беше прикована Алис. Претърсвайки всяко кътче на килията, Мадлин попадна на прерязан найлонов шнур, на парче изолирбанд и на суичъра в розово и сиво с качулка, който принадлежеше на момичето. Тя клекна, за да го вдигне и го приближи до лицето си: беше просмукан от още топла пот. Като се имаше предвид студът, който властваше в този затвор, Алис навярно е била тук допреди четвърт час!
Много късно! Беше пристигнала много късно! Заради този шибан сняг! Заради липсата на достатъчно предвидливост! Заради бавния й мозък! Заради…
Обезкуражаването й продължи по-малко от две секунди. Мадлин стана и с оръжие в ръка премина по влажния коридор, за да напусне склада. Беше твърдо решена да продължи лова.
38
Малката Одеса
— Тежко е да искаш да защитиш някого и да не си способен да го сториш — отбеляза Анджи.
— Не можеш да защитиш хората, малкия — отговори Уоли. — Единственото, което можеш да направиш, е да ги обичаш.
Белият фургон трудно напредваше по лепкавия сняг по „Сърф Авеню“. Въпреки бързото им движение чистачките трудно се справяха със снежинките, които падаха по стъклото.
Седнал зад волана, Юри беше обзет от безпокойство. Преди час беше смаян, когато от новините научи за смъртта на Блайт Блейк. Първо се изплаши, че полицията може да стигне до него, но след това реши да потърси изгода от положението. От този момент нататък Алис му принадлежеше. Малката кучка се беше опитала да го зареже, но нямаше сила да стори това. Като имаше предвид в какво състояние е тя, в негов интерес беше да не се бави, ако искаше да я „препродаде“ на добра цена. Братята Таченко бяха дали принципното си съгласие да откупят хлапето. Рекет, проституция, трафик на оръжие: двамата украинци се залавяха за всичко в света на организираната престъпност. Алис беше млада, хубава, възбуждаща и вероятно девствена. След като й помогнеха да дойде на себе си и я посъживяха, сутеньорите щяха да се натъпчат с мангизи, принуждавайки я да проституира.
Ванът продължаваше лека-полека по пътя си, без да затъва в пухкавия дебел килим. Върху бордовото табло икона на Света Богородица с Младенеца беше закачена до византийска броеница, която се тресеше при друсането.
209
Джон Уинслоу Ървинг (1942) е американски писател и сценарист; носител на наградата „Оскар“ за сценария на филма, режисиран от Ласе Халстрьом „Правилата на живота“ (1999); от романа, по който е направен филмът, е цитатът към тази глава.