— Бутилку клубничного молока — поиска той и посочи хладилния шкаф зад тезгяха.
Продавачката го отвори и подаде на клиента малкото шишенце с ягодово мляко, което беше пожелал.
Тя се сепна.
Сякаш нещо я разтърси.
Мадлин погледна кутийката с лакомството: бяха кръгли шоколадови бисквити, гарнирани с бял крем.
„Орео“.
Сърцето й се разтуптя. Остави покупките си на касата и последва мъжа на улицата. Беше едър, груб и силен тип, нещо като играч на ръгби, с шкембе и с дебели бузи, осеяни с червени петна. С тежка и стабилна походка той отиде до белия си фургон, паркиран малко по-надолу.
Мадлин бавно извади пистолета от джоба си. Тя събра ръце сякаш се молеше, и здраво стисна дръжката на оръжието, изчака той да й попадне право на мушката и изкрещя:
— Freeze! Put your hands overhead!210
В този момент отлично съзнаваше, че щеше да го убие.
Защото й беше ясно, че той няма да си вдигне ръцете и няма да се предаде. Ще се опита да избяга, ще заложи на късмета си.
Юри направи точно това. Той отвори вратата на камиона и…
Мадлин натисна спусъка, но от дулото не излетя куршум. Тя отново и отново опита да стреля, но беше очевидно, че пълнителят й е празен.
Джонатан вървеше по авенюто под надземното метро, когато телефонът му звънна. Мадлин беше на другия край на линията и викаше:
— Белият фургон!
Вдигна глава и видя младата жена на двайсет метра пред него. С пистолет в ръка тя му правеше знаци, но той не разбираше какво иска.
Ясно му беше само, че трябва страшно да бърза.
И че имаше револвер в джоба.
И че в началото на тази история беше записано, че тя ще свърши в кръв.
Грабна колта на Дани, зареди го и го насочи към камионетката, която потегли като вихър. Макар че никога през живота си не беше стрелял, налучка жестовете от само себе си. Махна предпазителя, закрепи ръката си да не трепери, прицели се внимателно и натисна спусъка.
Куршумът разби предното стъкло на колата.
Фургонът се отклони по дължината на шосето и се удари в централния насип, след това се преобърна и се блъсна в стълба, поддържащ линията на надземното метро.
Кръвта на Мадлин бучеше в слепоочията й. Времето беше спряло. Вече не усещаше никаква болка. Външните шумове не достигаха до нея като че ли някой беше спукал тъпанчетата й. Сякаш на забавен ход тя изтича към задната част на фургона. Пожарникарска кола пристигаше от края на улицата. Скоро тук щяха да бъдат бурканите на полицаите и сирените на линейките. Погледна наляво. Погледна надясно. Все още в шок, тълпата я заобикаляше, изпълнена с подозрение към нея: касапинът държеше нож, продавачът на риба беше грабнал бейзболната си бухалка, а мъжът от щанда за плодове и зеленчуци — железен лост.
Тя му го изтръгна от ръцете с премерен жест и си послужи с него, за да отвори задната врата на фургона.
Колко пъти в мечтите си беше преживявала тази сцена? Колко пъти тя беше преминавала като филм през главата й? Беше обсебена от тази картина. Тя беше дълбокият смисъл на живота й. Да спаси Алис. Да я възкреси.
Най-после успя.
Мадлин връхлетя във фургона.
Алис лежеше безжизнена, овързана, с напоени с кръв дрехи.
Не!
Не беше възможно тя да умре сега.
Мадлин се наведе над нея и доближи ухо до гърдите й, опитвайки се да чуе туптенето на сърцето й.
И кръвта й се смеси с кръвта на момичето.
Епилог
На следващата сутрин
Изгряло във ведрото небе, слънцето разпръскваше лъчите си над седефения град.
Затрупан под шейсет сантиметра сняг, Ню Йорк беше откъснат от света. Преспите блокираха улиците и тротоарите. Автобусите и такситата останаха по депата си, влаковете не тръгнаха от гарите, а самолетите бяха прилепени към земята. За няколко часа Манхатън се превърна в огромен курорт за зимни спортове. Нахлузили ски или снегоходки, въпреки ранния час много нюйоркчани предизвикваха студа, а децата се отдаваха на щастливи игри: пързаляне с шейни, битки със снежни топки, измайсторяване на снежни човеци със смешни аксесоари.