— Добре, преди да се върнеш, надзърни в някоя книжарница и ми купи една книга. Имаш ли с какво да запишеш? Ето заглавието: „Изповеди на влюбения кулинар“ от…
5
You’ve got mail47
Желанието да опознаеш напълно някого е начин да го присвоиш, да го експлоатираш. Това е срамно желание, от което трябва да се откажеш.
Сан Франциско, посред нощ
Джонатан дръпна рязко верижката, която запалваше неоновото осветление над огледалото в банята. Не можеше да затвори очи. Заради нервността и стомашните болки, които не преставаха да го измъчват, откакто изпи това проклето вино. Заобиколен от ореол от бледа светлина, той претърси чекмеджето с лекарствата, за да намери нещо, премахващо тревожността, и медикамент за гастритните смущения. С двете хапчета в ръка отиде в кухнята, за да ги преглътне с минерална вода.
Къщата беше тиха. Маркус, Чарли и дори Борис отдавна се бяха предали в обятията на бога на съня Морфей. Прозорецът, който се вдигаше и спускаше вертикално, беше оставен полуотворен, но в стаята не проникваше студ. Появи се топъл вятър и леко размърда една бамбукова камбанка, а лунният сърп прониза стъклото и освети екрана на телефона, оставен на бара. Джонатан не устоя на изкушението: натисна копчето и включи апарата, който веднага светна. Кръглата червена точица даваше знак, че Мадлин е получила поща. Някакво шесто чувство, смесено с любопитство, го накара да докосне иконката, за да прочете съобщението. То беше изпратено преди десет минути и колкото да изглеждаше странно, беше предназначено за него…
Скъпи Джонатан (да си спестим любезностите г-н Лампрьор и госпожица Грийн, искате ли? Не се съмнявам, че щом имате нахалството да ми четете пощата, сте прегледали и снимките ми, така че сте оплакнали очи с два-трите „артистични“ фотоса от моя албум. Следователно сте перверзник и това си е ваш проблем, но в никакъв случай не ги качвайте във фейсбук, тъй като не съм сигурна, че стореното ще се хареса на бъдещия ми съпруг…),
Скъпи Джонатан (отново), възползвам се от обедната си почивка (е, да, в Париж вече минава дванайсет), за да ви пиша, похапвайки сандвич с рийет от Ман49, приготвен грижливо от „Пиер&Пол“, изтъкнати членове на „Братството на рицарите на рийет“, майстори хлебари, чийто магазин е срещу моя. Настанила съм се на слънце, седнала съм на бара. Така че устата ми е пълна с колбаси, целият ми пуловер е в трохи от хляба и мазни петна се мъдрят по екрана на хубавия ви телефон: не е особено шик, но, уверявам ви, много е вкусно. В крайна сметка не вас трябва да убеждавам в удоволствията от доброто хапване…
Така че, скъпи Джонатан, изпращам ви това писмо, за да ви съобщя две вести: една добра и една лоша. Да започнем с лошата: както може би ви е известно, в началото на училищната ваканция стачка парализира тази великолепна страна Франция. Летище, магистрали, обществен транспорт, пощенски служби: всичко е блокирано. Младият ми помощник Такуми завари затворена пощата на булевард „Монпарнас“ и затова не ми е възможно да ви изпратя веднага телефона.
Реакцията на Джонатан не закъсня. След дванайсет минути той отговори:
Занасяте ли се с мен. Каква е тази история със стачката?
Ако тя не му изпратеше джиесема, в никакъв случай той нямаше да се раздели с нейния!
Мадлин се обади след трийсет секунди:
Още ли не спите в този час, Джонатан? Никога ли не спите? Дали това безсъние не е причината за смесицата от раздразнение и лошо настроение, които, изглежда, са толкова характерни за вас?
Джонатан въздъхна тежко и изпрати ново съобщение на младата жена:
Всъщност вие ми обещахте добра новина, за да компенсирате лошата…
Кацнала на високото си столче, Мадлин погълна последната хапка от своя сандвич, преди да намери необходимите думи, за да му затвори устата:
Точно така, ето и добрата новина, въпреки студа и стачките времето в Париж е чудесно.
Едва беше изпратила имейла и вече очакваше отговор, а той не закъсня:
Сега вече няма съмнение: правите си гаргара с мен.
Тя не можа да скрие усмивката си, макар че изпитваше известно безпокойство. Тази стачка на държавния сектор не й позволяваше да изпрати телефона на неговия собственик и я притесняваше. На плещите й падаше тежестта на отговорност, която не й беше по вкуса. Трябваше ли да предупреди Джонатан за посланието, изпратено от бившата му съпруга, която го беше потърсила от Ню Йорк, за да го помоли да се върне да живее с нея? Неволно Мадлин задържаше важна информация за бъдещето на една двойка и това не й се харесваше.
48
Джойс Каръл Оутс (1938) е американска писателка, прозаик, поет, драматург и литературен критик; думите са от романа „Черно момиче, бяло момиче“, който не е преведен на български.