Пазарът беше истинска институция в Сан Франциско. Около „Фери Билдинг“ се събираха стотици фермери, рибари и зеленчукопроизводители, които продаваха местни продукти. Тук се намираха най-хубавите зеленчуци, най-сочните плодове, най-пресните риби, най-крехките меса. Джонатан обичаше това място, което привличаше пъстра тълпа: туристи, готвачи, изтънчени гастрономи, търсещи качествени продукти.
— Моля те, тате, там има джерки! Никога не съм вкусвал!
Джонатан „освободи“ сина си, който изтича към щанда. Изпълнен с ентусиазъм, Чарли погълна парче изсушено говеждо и тутакси направи гримаса.
Джонатан му смигна закачливо.
Сред този фестивал на вкусови усещания той се чувстваше у дома. Босилек, зехтин, орехи, прясно козе сирене, авокадо, тиквички, домати, патладжани, ароматни треви, тикви кестенки, салати: оглеждаше, подушваше, опитваше, избираше. „Лошият готвач е този, който се опитва да прикрие оригиналния вкус на съставките, вместо да го разкрие.“ Жак Лару, главният готвач, който го беше формирал, му предаде своите познания и строгостта си при подбора на продуктите, уважението към сезоните и търсенето на най-добрите снабдители.
Тук, в зеленчуковата градина на Съединените щати, това не беше особено трудно. От доста време биохраната не беше неотделима част от хипитата. Сега вече тя беше начин на живот в Сан Франциско, както и в цяла Калифорния.
Като не сваляше поглед от Чарли, Джонатан допълни покупките си с пет хубави птици, десет парчета калкан и щайга миди Сен Жак. Спазари се за десет омара и пет килограма лангусти.
При всяка поръчка предоставяше на търговеца номера на мястото, където беше гарирал камионетката си, та да могат момчетата от пазара да му стоварят там стоката.
— Хей, Джонатан, опитай! — призова го един продавач на миди от нос Райс56, подавайки му една стрида.
Всъщност ставаше дума за шега между тях, тъй като французинът не ценеше местния обичай да се оставя стридата във вода, преди да бъде сервирана, и затова никога не предлагаше подобни черупчести вкуснотии в менюто на своя ресторант.
Джонатан поблагодари и въпреки всичко погълна мекотелото с резен лимон и парче хляб.
Той се възползва от тази пауза, за да извади от якето си телефона на Мадлин. Прегледа екрана и изпита леко разочарование, констатирайки, че цветарката не беше отговорила на посланието му. Може би трябваше да й изпрати есемес, за да поиска извинение. Може би беше стигнал много далече? Но тази жена толкова го интригуваше… През нощта, веднага след като отпечата снимките, той направи странно откритие, разглеждайки класификацията на капацитета на телефона:
Капацитет на диска: 32 ГБ
Налично пространство: 1,03 ГБ
% използвано: 96,8
% налично: 3,2
Тази информация беше учудваща. Как така паметта на апарата можеше да бъде толкова натоварена? На пръв поглед телефонът съдържаше пет филма, петнайсетина програми, петдесетина снимки, около двеста песни и… това беше всичко. Недостатъчно, за да запълни един смартфон, не е необходимо да си експерт по информатика, за да го разбереш. Заключение? Твърдият диск несъмнено съдържа и други данни.
Облакътил се на парапета, прострял се над залива, Джонатан запали цигара и гледаше как Чарли кляка пред кафезите на зайците. Вероятно не беше съвсем законно да пуши тук, но след като не беше спал, имаше нужда от своята доза никотин. Всмукна веднъж и отговори с кимане на поздрава на колега. Джонатан беше харесван от себеподобните си, особено след като вече не ги засенчваше. Когато го срещаха, повечето от производителите и ресторантьорите го поздравяваха със странна смесица от респект и състрадание. Доста хора тук знаеха, че той беше Джонатан Лампрьор, бившият най-креативен готвач от своето поколение, бившият Моцарт на кухнята, бившият собственик на най-добрия ресторант в света.
Бившият, бившият, бившият…
Днес той вече беше нищо, или почти. Юридически погледнато, дори нямаше правото да отвори ресторант. Когато беше принуден да продаде лиценза за дейност, издаден на негово име, той се ангажира да стои далеч от пещите. „French Touch“ не му принадлежеше и името му не фигурираше отпред нито в сайта в интернет, нито във визитните картички.
В своя статия една журналистка от „Кроникъл“ повдигна неудобния въпрос, но тя призна, че скромното заведенийце, където той се разполагаше днес, нямаше нищо от блясъка на „Император“. Джонатан също използва вестника, за да уточни нещата: да, новият му ресторант предлага прости ястия на достъпни цени; не, никога вече няма да създаде рецепта и вдъхновението му не се е завърнало; не, никога вече няма да се стреми към кулинарни награди. Така поне нещата се изясняваха, а статията имаше това достойнство, че успокояваше готвачите, които се безпокояха от възможното завръщане на Лампрьор в кухнята.
56
Нос Райс се намира на 48 км северозападно от Сан Франциско, любимо място за разходки на туристите.