— Ние с мама много се обичахме и ти си плод на тази любов. Дори само заради това аз никога няма да съжалявам за този период.
— Хм…
Пред сина си Джонатан никога не критикуваше Франческа в ролята й на майка. Впрочем ако можеше да я упрекне, че е била невярна съпруга, то за Чарли тя беше великолепна майка.
— Противно на онова, което свързва двойката, връзките между родители и деца траят цял живот — продължи той, повтаряйки дословно съветите на психиатрите, които беше чел. — Ти не трябва да избираш между нас: майка ти ще бъде винаги твоя майка, а аз ще бъда твой баща. Ние двамата сме отговорни за образованието ти и ще те придружаваме в щастливите моменти на твоето съществуване, както и в трудните часове.
— Хм…
Джонатан гледаше пейзажа отвъд стъклото. Лъкатушещ и див, пътят криволичеше покрай океана. С раздробените, спускащи се отвесно към водата скали, брулени от вятъра, това място напомняше повече за Бретан и за Ирландия, отколкото за Калифорния.
Той се чувстваше виновен, че не успяваше да говори на сина си с по-правдиви думи. За Чарли раздялата между родителите му беше брутална и неочаквана. Досега Джонатан внимаваше никога с него да не влиза в детайли относно отношенията с майка му, но дали това беше правилното решение? Да, без съмнение: как да обясниш на едно дете сложността на съпружеските връзки и разрушенията, причинени от измяната? Въпреки всичко той рискува с едно уточняване:
— Не се отказвам от нищо от миналото, но един ден разбрах, че майка ти не е вече жената, която смятах, че познавам. През последните години от нашия брак аз съм бил влюбен в една илюзия. Разбираш ли?
— Хм…
— Стига с твоите „хм“! Разбираш ли или не?
— Не съм много сигурен — отговори детето и направи странна муцуна.
По дяволите, защо му казах това?… — съжали Джонатан.
Изпревариха стадо крави и стигнаха там, закъдето бяха тръгнали: малкото рибарско селище Бодега Бей. Разположено на шейсет километра северозападно от Сан Франциско, то бе получило световна известност благодарение на режисьора Алфред Хичкок, който тук бе снимал повечето сцени от филма си „Птиците“.
В тази зимна утрин крайбрежното селище бавно се оживяваше. Паркираха на почти празния паркинг. Чарли излезе от колата и изтича на понтонния мост, за да гледа морските лъвове, които се печаха на слънце и издаваха доволни крясъци.
На пристанището няколко щанда предлагаха още пърхащи ракообразни, а под навесите на ресторантите малцина „старейшини“79 се поклащаха на люлеещите се столове и въпреки ранния час похапваха огромни криви раци и clam chowders80.
Както беше обещал на сина си, Джонатан нае малко корабче със заострен корпус, което приличаше на марсилска лодка.
— Хайде, юнга, с носа напред!
Водата беше спокойна, чудесна за плаване.
Ореховата черупка се отдалечи от брега и се стабилизира на две мили от пристанището. Чарли извади въдицата и с помощта на баща си закачи червей на кукичката, преди да заметне.
Джонатан провери мобилния телефон на Мадлин, но в тази част на океана нямаше връзка. Наблюдавайки внимателно сина си, той запали цигара и дръпна за първи път, като същевременно гледаше плаващите птици, които обикаляха около кораба. Явно Хичкок се е вдъхновил от тях: мястото бъкаше от всевъзможни пернати: чайки, корморани, бекасини, гоеланди81 — крясъците им се смесваха със сирените за мъгла на плавателните съдове.
— Кажи, защо пушиш, щом от това се умира? — запита Чарли.
Джонатан се направи, че не е чул, и на свой ред зададе въпрос:
— Кълве ли?
Но детето нямаше намерение да прекрати настъплението си срещу тютюна.
— Аз не искам ти да умреш — каза то с влажни очи.
Джонатан въздъхна.
Как да се бориш срещу подобни доводи?
Той капитулира, смачка цигарата си, след като всмукна дима за последен път.
— Доволен ли си?
— Доволен! — отговори хлапето и лицето му просия.
През това време в Довил…
Салонният часовник отброи деветнайсет часа.
В камината гореше чудесен огън. Рафаел и баща му се сражаваха около масата за билярд. Седнала на тапицираното с кожа канапе, Мадлин механично поклащаше глава, слушайки разсеяно бъбренето на Изаура — бъдещата й свекърва, — докато в краката й Султан, английският кокер на семейството, нежно се лигавеше с новите й обувки.
79
Тук оригиналната дума е „vieux de la vieille“: така наричали гвардейците на Наполеон, които „умират, но не се предават“; за първи път изразът е използван от Балзак в „Братовчедът Понс“ през 1847 г. — означава хора с голям опит и вещина.
80
Супа от мерценария (вид мида), с лук и бекон, сервирана направо в издълбано хлебче. — Б.а.