Панино за младежа! — изрече пламенно, пренасочвайки се към ресторанта.
„Небесната порта“, основното кафене на терминала, беше организирано около атриум, в центъра на който различни щандове предлагаха широко разгънато ветрило от кулинарни специалитети.
„Шоколадово суфле или парче пица?“ — запита се Мадлин, докато разглеждаше бюфета. Естествено, по-разумно би било да хапне плод, но я гонеше вълчи глад. Тя постави на табличката си сладкиша, но почти мигновено го върна на място, защото нейният щурец в ухото4 й нашепна колко калории се съдържаха в това изкушение. Малко разочарована, измъкна ябълка от плетената кошница, поръча си лимонов чай и отиде да плати на касата.
Хлебче чиабата, песто, домати конфи5, шунка от Парма и моцарела: на Чарли му течаха лигите пред италианския сандвич. От съвсем малък той придружаваше баща си в кухните на ресторантите, което възпитаваше вкуса му към лакомствата и разви любопитството му към всевъзможни сладости.
— Внимавай да не обърнеш табличката, нали? — посъветва го Джонатан, след като плати леката закуска.
Хлапето кимна в знак на потвърждение, като внимателно пазеше равновесие между своето панино и бутилката вода.
Ресторантът беше претъпкан. Залата беше с овална форма, разтягаше се по дължината на остъклена стена, която гледаше директно към пистите.
— Къде ще седнем, тате? — запита Чарли, изгубен сред морето от пътници.
Джонатан проучваше с безпокойство гъстата тълпа, която се блъскаше около столовете. Видимо имаше повече клиенти, отколкото места. Изведнъж, като по магия, близо до панорамното стъкло се освободи маса.
— Курс на изток, матросче! — нареди той и намигна на сина си.
Забърза крачка, а в този момент звънът на телефона му отекна сред всеобщата врява. Джонатан се поколеба дали да отговори. Макар ръцете му да бяха заети — багажа в едната ръка и таблата в другата, — той се опита да извади апарата от джоба на сакото си, но…
Ама че гъмжило! — натъжи се Мадлин при гледката на армадата от пътници, която беше превзела ресторанта. Надяваше се да отдъхне за миг преди полета, но не откриваше маса, където да подложи крак!
Олеле! Едва не извика, когато една оперирана от комплекси тийнейджърка премаза крака й, без въобще да се извини.
Гадна малка чумо, помисли си тя изразително и я удостои със строг поглед, на който девойката отговори, като дискретно й показа среден пръст, чието предназначение не оставяше никакво съмнение.
Мадлин дори не успя да се почувства дестабилизирана от тази агресия. Тя току-що бе забелязала свободна маса до прозореца. Засили крачка, за да не изпусне скъпоценното местенце. Беше на три метра от целта си, когато телефонът започна да вибрира в чантата й.
Не му е времето!
Отначало реши да не отговаря, след това промени мнението си: вероятно Рафаел я търсеше. Несръчно грабна таблата в едната си ръка — Да му се не види, колко е тежка купата с чай! — докато с другата ровеше в чантата, за да измъкне мобилния телефон, потънал между внушителната връзка ключове, бележника и романа, който си носеше. Тя се изкриви, за да натисне копчето на апарата и да го допре до ухото си, когато…
Мадлин и Джонатан се сблъскаха жестоко. Купа с чай, ябълка, сандвич, бутилка кока-кола, чаша вино: всичко полетя във въздуха и се озова на пода.
Изненадан от удара, Чарли също изпусна своята табла и заплака.
Каква тъпачка! — разгневи се Джонатан, като се повдигаше не без усилие.
— Не можете ли да гледате къде ходите! — кресна той.
Какъв идиот! — избухна Мадлин, идвайки на себе си.
— На всичкото отгоре мен държите виновна? Не подменяйте ролите, старче! — рече му тя, преди да вдигне от земята телефона, чантата и ключовете си.
Джонатан се наведе към сина си, за да го успокои, прибра сандвича, предпазен от найлонова обвивка, както и бутилката вода и своя джиесем.
— Пръв видях тази маса! — възмути се той. — Практически бяхме седнали, когато се сгромолясахте стремглаво като лавина, без дори…
— Шегувате ли се? Забелязах тази маса много преди вас.
4
Щурец в ухото — алюзия за героя от „Пинокио“ на Карло Колоди и от филма на „Уолт Дисни“, който съветва и направлява главния герой.