Не сте сторили най-доброто, приятели…
Рецепционистката го въведе в кабинета, който Флеърти делеше с млад лейтенант.
— Главният детектив ще ви приеме.
Джонатан поздрави другия полицай и пристъпи навътре в стаята. Флеърти беше прибрал стария постер на Кантона и го беше залепил до афиш за концерт на „Клаш“146.
Точка за него…
Върху корковото табло беше закачил различни снимки — рождени дни, изпращания на колеги в пенсия, всевъзможни чествания, — които датираха от времето, когато Мадлин беше „все още тук“. Най-после, горе вдясно, се виждаше пожълтелият и окъсан плакат, подготвен при изчезването на Алис Диксън. Не само че Флеърти не го беше махнал, но беше поставил редом с него портрета на бившата си съекипница. Очевидното се набиваше на очи: двете жени имаха еднакъв поглед, тъжен и премрежен, същата красота и създаваха чувството, че се намират някъде другаде, в свят, който принадлежи само на тях, далеч от този, който държеше фотоапарата.
— Мога ли да ви помогна? — запита Флеърти и затвори вратата след него.
Джонатан го поздрави. Полицаят имаше приветливо лице, червеникаво-русоляви коси, беше едър и пълен. На снимките беше по-скоро „хубав мъжага“ но сега малко се беше поотпуснал. Най-вече коремът му изскачаше от всички страни: няколко седмици диета „Дюкан“ биха направили силуета му по-съблазнителен.
— Имаме обща позната, лейтенанте — започна Джонатан и седна.
— Коя е тя?
— Мадлин Грийн.
Пламъче грейна в очите на Флеърти.
— Мадлин… Тя не ми се е обаждала, откакто напусна. Как е?
— Мисля, че е добре. Цветарка е в Париж.
— Такива неща чух и аз.
— Всъщност — поде отново Джонатан — не съм тук да ви говоря за Мадлин, а за Алис Диксън.
Флеърти се смути и заплашително свъси вежди. В този момент напрежението се сгъсти и Джонатан вече нямаше никакво желание да го съветва да предприема диети.
— Вие сте шибан гаден журналист, така ли?
— Нищо подобно, аз съм майстор.
— Майстор на какво?
— Майстор-готвач.
Полицаят го огледа и малко поомекна:
— По едно време говорехте по телевизията, нали?
— Да, това съм аз.
— Какво търсите тогава в моя кабинет?
— Имам сведение, което може да ви заинтересува.
Полицаят погледна крадешком колегата си, после обърна внимание на стенния часовник, който показваше 13.
— Обядвал ли сте? — попита.
— Не още. Взех самолета от Сан Франциско и кацнах в Лондон тази сутрин.
— Само за да говорите с мен ли?
— Да.
— Има един бар, който ченгетата посещават, на две улици оттук. Как ви звучи порция риба с пържени картофки?
— С удоволствие — отговори Джонатан и стана, за да го последва.
— Но ви предупреждавам, че не е „Фат Дък“147…
Полицаят не беше излъгал за обстановката. Заведението беше шумно, миришеше на пържено, на бира и на пот.
Още щом седнаха, Флеърти мина на темата:
— Вие изглеждате симпатичен, но ще ви предупредя веднага: аферата „Алис Диксън“ е приключена преди две години, разбрахте ли? Ако сте дошли да ми мачкате топките с откачени теории и псевдо-разкрития, ще ви навра главата във вашата чиния, ясен ли съм?
— Пределно — отговори Джонатан.
Може би той не се изразява по най-подходящия начин — помисли си и погледна през прозореца, където дъждът се сипеше, а тежки черни облаци плътно висяха над града.
— В такъв случай ви слушам — каза Джим и погълна огромно парче от пържената риба.
— Какво се случи с Ерин Диксън? — започна Джонатан.
— Майката на момичето ли? Умря миналата година от свръхдоза. Профука парите, които грабливите птици от телевизията й дадоха. Не разчитайте на мен да изпитам съжаление за съдбата й…
— Защо аферата беше приключена толкова бързо?
— Бързо ли? Получихме сърцето на момичето преди две години и половина, в края на пролетта на 2009-а, десет дни преди арестуването на Харалд Бишоп, Палача от Ливърпул. Имаме доказателство за смъртта на Алис и убиец зад решетките, не ви ли е достатъчно?
146
„Клаш“ е английска пънк група, създадена през 1976 г. и разпаднала се през 1986; остава с политизираното си поведение и бунтарските текстове.
147
„Фат Дък“ („Тлъстата патица“) е ресторант на майстор-готвача Хестън Блументал, смятан за имащ една от най-престижните кухни във Великобритания. — Б.а.