Младата жена изчака таксито да стигне до площад „Етоал“ и се обърна към шофьора:
— Забравете за „Гар дю Нор“. Отивам на летище „Роаси“, Терминал 1.
Мадлин показа паспорта си и билета на служителката от „Еър Чайна“. В този ваканционен период всички полети за Сан Франциско бяха заети или много скъпи. За по-малко от 1000 евро тя намери в интернет предложението на китайската компания. Бягство към Калифорния, което я принуждаваше да направи кратък междинен престой в Пекин!
Тръгна по остъклената пътека, която водеше към самолета. Стари джинси, пуловер с поло яка, кожено яке: огледалното й отражение в стъклата на платформата показваше силует, който не беше особено женствен. Беше разрошена, без грим, почти неглиже. „Смачканият“ й вид беше отражение на хаоса, който господстваше в нейното съзнание.
Сърдеше се на себе си, че е излъгала любимия си. Рафаел беше примерен мъж, отговорен и внимателен. Той познаваше миналото й и не я съдеше. Беше й осигурил спокойствие и доверие. Тя нямаше право да го мами по този начин.
Обаче Мадлин не се поколеба нито секунда да си купи билет за самолет за другия край на света само няколко мига след като получи съобщението от Джим Флеърти.
Старият й съекипник беше намерил номера на магазина и се беше свързал с нея в ранния следобед, за да я предупреди, че някой си Джонатан Лампрьор, човек, който твърдеше, че я познава, дошъл да го разпитва за случая „Диксън“.
Случаят „Диксън“…
Алис.
Това възпоменание изигра ролята на електрошок, който ръководеше поведението й през последните дни. То беше знак на съдбата! Ориста си играеше с нея още от момента, когато размени телефона си с телефона на Лампрьор. Като търсеше истината за Жорж, Франческа и Джонатан, тя се натъкна отново на Алис!
В съзнанието й нищо не беше безвъзвратно изчезнало. Споменът за девойката продължаваше да е силен. Ясен образ, който тя напразно се опитваше да прогони, за да запази психическото си здраве. Още жива рана в душата, която нищо не бе в състояние да накара да зарасне.
Човек не се освобождава лесно от миналото си. Не може да избяга от подвижните пясъци на натрапчивите си мисли.
Алис се връщаше и я търсеше.
Алис се връщаше и я обсебваше.
Ужасът, изпитан при епизода със „сърцето“, я принуди да се откаже от дознанието.
Този път беше готова да стигне докрай.
Без значение каква е цената, която трябваше да плати.
23
Огледалото с две лица
Четвъртък, 22 декември
Летище Ница, Лазурният бряг
11.55 ч.
Ярко зимно слънце осветяваше пистата.
Същата утрин Джонатан напусна английската сивота и се пренесе в средиземноморската мекота. Щом слезе от самолета, взе такси до Антиб. Движението беше спокойно, шофьорът изостави магистралата и тръгна по главния път, който следваше брега на морето. На крайбрежната алея „Променад дез Англе“ човек имаше чувството, че е пролет или че е попаднал в Калифорния: спортисти бягаха за здраве, възрастни дами и господа разхождаха кучетата си и във времето за обяд много чиновници хапваха набързо, седнали в беседките, и се възхищаваха на Залива на ангелите.
За двайсет минути колата пристигна в Антиб. Пресече центъра на града и тръгна по булевард „Гаруп“. Колкото повече се приближаваше към целта, толкова повече възбудата обземаше Джонатан. Кой живееше в „къщата на Алис“ днес? Беше ваканционен период. Може би девойка, която беше съпроводил преди две години, прекарваше Коледа с родителите си?
— Почакайте ме няколко минути — помоли той шофьора, когато стигнаха до края на задънената улица „Сан Суси“.
Този път порталът беше затворен. Трябваше да звъни доста пъти и да дава опознавателен знак, докато приеха да му отворят.
Премина пеш по чакълената алея, която се нижеше през борова горичка. Аромат на мащерка, на розмарин и на лавандула се носеше във въздуха. Върху каменното стълбище на къщата го очакваше жена на петдесетина години. Тя носеше забрадка върху косите, държеше палитра в ръка и имаше следи от боя по лицето: явно беше я обезпокоил по време на рисуване.
149
Големият френски поет и драматург, романтикът Алфред дьо Мюсе (1810–1857), е изрекъл тези думи в стихотворението „На моя брат, който се връща от Италия“.