Беше от Мадлин. Съдържаше поредица от цифри и букви, както и думите: „Издаден в Манчестър на 19 юни 2008 г.“
На летище „Шарл дьо Гол“ Джонатан взе полета на „Ер Франс“ в 21.10. Пътуването продължи седем часа и петдесет и пет минути, машината се приземи в Ню Йорк на летище „Кенеди“ в 23.05.
Мадлин напусна Сан Франциско в 14.30. Беше получила по имейл електронния билет, обещан от Джонатан.
Полетът до Ню Йорк продължи пет часа и двайсет и пет минути. Беше 22.55, когато се приземи на летище „Кенеди“.
Едва кацнал, Джонатан проследи на екрана списъка на пристигащите самолети. Машината на Мадлин се беше приземила десет минути преди неговата. Тъй като не знаеше къде го чака тя, се поколеба дали да не я потърси по телефона, след това забеляза ресторанта „Небесната порта“, мястото, където двамата се бяха сблъскали.
Може би…
Приближи се до заведението и погледна през прозореца. Мадлин беше седнала на маса пред чаша кафе и варено геврече бейгъл. Трябваше му известно време, за да я разпознае. Елегантната „фешън виктим“ беше отстъпила мястото си на градско съседско момиче. Гримът беше изчезнал. Чифт спортни чепици „Конверс“ бяха заменили скъпите обувки, кожено яке изместваше мантото „Прада“, а некрасива моряшка чанта, оставена на пейката, беше детронирала луксозните куфари от платно „Монограм“.
Завързани на кок, косите й се изплъзваха на руси кичури, прикриваха отчасти един белег и привнасяха нотка женственост на новия й външен вид. Джонатан дискретно потропа два пъти по стъклото, сякаш чукаше на врата. Тя вдигна очи, погледна го и той веднага разбра, че личността, която стоеше пред него, нямаше нищо общо с кокетната млада жена, която срещна предишната събота. Главният детектив от Манчестър беше заел мястото на парижката цветарка.
— Добър вечер — рече, след като се приближи към масата.
Очите на Мадлин бяха почервенели от безсъние и блестяха от умора.
— Добър ден, добър вечер… вече не знам нито колко е часът, нито кой ден сме…
— Донесох ви нещо — каза той и й подаде телефона.
На свой ред тя бръкна в джоба си, за да извади апарата на Джонатан, хвърли го в посока към него и той го улови в полет.
От този момент нататък те вече не бяха сами.
Трета част
Един за друг
24
Това, което мъртвите оставят на живите
Това, което мъртвите завещават на живите (…), е, разбира се, безутешната скръб, но също така и задължението да живеят, да осъществят онази част от живота, от която мъртвите видимо са се разделили, но която остава ненакърнена.
Манчестър
Полицейски участък в Чийтъм Бридж
4 часът през нощта
В полумрака на кабинета си Джим Флеърти увеличи силата на духалката, но печката, благосклонно предоставена от администрацията, береше душа и изпускаше студен въздух. Толкова по-зле, ще бъде принуден да стои с шал и с вълнено яке. В навечерието на Коледа полицейският участък беше почти празен. По отношение на тревожните сигнали нощта беше спокойна: студът, който парализираше северозападната част на Англия, имаше поне това достойнство, че възпираше престъпността.
Остър звън оповести пристигането на имейл. Джим вдигна глава и очите му заблестяха. Беше пощата, която очакваше: докладът на експерта графолог, комуто беше изпратил фотографията на книжната салфетка, предадена му от Джонатан Лампрьор. Предния ден, когато попълни официалния формуляр, молбата му беше отхвърлена под претекст, че разследването по случая „Диксън“ е приключено и че администрацията няма нито време, нито пари да се занимава с него. Той избра заобиколен път и се обади на една от преподавателките си в полицейското училище: Мери Лодж, бивша ръководителка на отдела за експертизи „Сравняване на ръкописни почерци“ към Скотланд Ярд. Сега тя работеше като консултант за високите митнически тарифи, но прие да му направи услугата безплатно.
Джим прочете и препрочете известието трескаво. Заключенията от доклада бяха двойствени. Изреченията на хартиената салфетка можеше да са от ръката на Алис, но почеркът се променя и еволюира, когато човек расте: новата калиграфия беше по-„зряла“ от написаното на страниците на интимния дневник, което правеше трудно абсолютно сигурното идентифициране.
153
Франсоа Чен (1929) е китайски поет и писател, натурализиран французин от 1971 г., член на Френската академия от 2004 г., офицер на Ордена на Почетния легион (2009); цитатът е от „И вечността е малко“.