— Кво иска?
— Моля?
Девойката си изплакна устата и изрече ясно:
— Какво иска от теб?
— Кани ме на вечеря утре вечер в „Кафе Люксембург“!
— Късметлийка си! Не ти ли се струва, че той прилича на Райън Рейнолдс163?
— Във всеки случай има хубаво малко дупе! — рече през смях Лорелай и затвори вратата.
Останала сама, Алис се погледна в огледалото и почисти грима си с мокра кърпичка. Видя отражението на красиво момиче на седемнайсет години, с фино лице, обградено с руси коси. Имаше голямо открито чело, упорита уста и високи скули. Синьо-зелените й очи контрастираха с порцелановия й тен. Тук, в училището, заради физиката и името й всички смятаха, че е от полски произход. Наричаше се Алис Ковалски. Или поне така беше записано в личната й карта…
Тя завърши тоалета си, след това още няколко секунди се заигра с образа си в огледалото, забавляваше се, като бързо сменяше физиономии. Както при упражненията, които провеждаха в часовете по драматично изкуство, се начумери, погледна срамежливо, а после и провокиращо.
После отиде при Лорелай в голямата стая, която си поделяха. Възбудена от близката среща, младата афроамериканска певица беше пуснала Лейди Гага много силно и пробваше пред голямото огледало различни тоалети: черна рокля и яке от туид, за да наподобява героинята от сериала „Клюкарката“, свободно падаща вталена рокля, малко тип джипси, джинси „Хлое“ и цветни обувки ала Камерън Диас…
— Капнала съм от умора — призна Алис и се мушна под завивката.
— Нормално е. Тази вечер ти беше кралицата на бала!
Красивото сопрано намекваше за спектакъла в края на годината, който играеха учениците от тяхната секция: представление на „Уестсайдска история“, Алис изпълняваше ролята на Мария.
— Наистина ли смяташ, че бях добра?
— Беше ослепителна! Толкова надарена си за театър, колкото и за цигулката.
Поруменяла, Алис й поблагодари. В продължение на петнайсетина минути двете девойки не спираха да мелят, припомняха си как е минала вечерта.
— По дяволите, забравих си чантата в гардероба на аудиторията! — усети се внезапно Алис.
— Няма страшно, ще си я вземеш утре.
— Проблемът е, че там са ми лекарствата.
— Тези, които пиеш срещу отхвърлянето на трансплантирания орган ли?
— Най-вече хапчетата срещу високо кръвно — уточни тя и седна на леглото.
Объркана, помисли няколко секунди, после рече:
— Отивам! — отсече и скочи.
Нахлузи долнище на анцуг направо върху нощницата и отвори гардероба, за да си намери пуловер.
По инстинкт, избра наредения най-горе на рафта: памучен суичър в розово и сиво, украсен с емблемата на „Манчестър Юнайтед“. Единствената дреха от предишния й живот.
Обу чифт платнени кецове, без да се грижи да им завързва връзките.
— Ще мина и покрай автомата за закуски — реши тя. — Яде ми се „Орео“ и ми се пие ягодово мляко.
— Ще ми вземеш ли опаковка вафли? — запита съквартирантката й?
— Добре. Доскоро.
Алис излезе от стаята. В коридора атмосферата беше отпускарска. В навечерието на ваканцията цареше празнично настроение. Университетското общежитие приютяваше повече от триста възпитаници на дванайсетте последни етажа на „Линкълн Център“: бъдещи танцьори, актьори и музиканти от петдесетина различни националности! Макар че беше близо два часът през нощта, учениците се нижеха от стая в стая. Мнозина си приготвяха куфарите, за да заминат на сутринта и да прекарат Коледа със семействата си.
Алис излезе в хола и повика асансьора. Докато чакаше, погледна през прозореца светлините на сградите, които се отразяваха в реката. Тя беше все още в еуфория от спектакъла и направи танцова стъпка. Повече от когато и да било в края на тази година изпитваше признателност към живота. Какво щеше да стане с нея, ако беше останала в Манчестър? Дали въобще щеше да е жива до този момент? Вероятно не. Тук, в Манхатън, беше разцъфтяла и въпреки последиците от сърдечната трансплантация живееше като на облак. Тя, момиченцето от Чийтъм Бридж, тази вечер бе изпълнила главната роля в спектакъл на най-престижното артистично училище в Ню Йорк!
Изведнъж през гърба й премина тръпка и тя скри ръце в джобовете на суичъра си. Старата розова дреха съживи спомените и образите от отколешния й живот като вихрушка преминаха през главата й: майка й, кварталът, училището, мизерията, порутените сгради, дъждът, страшната самота и страхът, който никога не я напускаше. Днес тя често спеше неспокойно, но не съжаляваше за решението си. И никога нямаше да съжалява за него.
163
Райън Рейнолдс (1976) е канадски актьор, познат от телевизионни сериали и игрални филми, от 2008 до 2011 г. е бил женен за Скарлет Йохансон.