Но тази славна епоха беше далече. В студената декемврийска нощ мястото не беше запазило нищо от някогашните си блясък и магия. От началото на 60-те години беше започнал упадъкът му. Нямаше как да се съпротивлява на отварянето на „Дисниленд“ и на други по-модерни тематични паркове. Днес зоната представляваше върволица от празни пространства, от оградени с телена мрежа паркинги, от повехнали високи кули за обитаване. Само няколко манежа продължаваха да действат през летните месеци. През останалата част от годината атракциите създаваха впечатление, че се разлагат, проядени от ръжда и нечистотия.
— Опиташ ли се да избягаш, ще те заколя като агне — предупреди Юри и опря острието на камата си до врата на Алис.
Поведе я по кален терен, опасан с висока, надраскана с графити дървена ограда, вътре тичаше глутница отвързани кучета. Германски догове с жълт косъм, чиито безумни очи светеха зловещо в нощта. Мършавостта им издаваше очевидна липса на храна, която те компенсираха с агресия и с див лай. Дори Юри се затрудни да накара своите зверове да замълчат. Той бързо отведе Алис до изоставен склад и я принуди да слезе надолу по метално стълбище, което водеше до тесен тунел. Ледена струя въздух нахлу заедно с тях в ограниченото пространство. Пътят беше толкова тъмен, че се наложи руснакът да запали ръчен фенер. Всевъзможни тръби и канализации минаваха през сутерена. Стари машинарии и вехти електромери бяха натрупани по трасето. На стената беше закачена дървена табела, представяща десетки чудовища, тя обещаваше „НАЙ-СТРАШНОТО ШОУ В ГРАДА“: реклама за влакчето на ужасите, което се движеше в парка преди петдесет години. Несъмнено се намираха в машинната зала на някогашен манеж.
Светлината беше слаба. Сенките им танцуваха по стената. В края на сутерена те смутиха спокойствието на група едри плъхове, които, обзети от паника, започнаха да квичат и се разбягаха на всички страни. Сълзи течаха по бузите на Алис. Тя инстинктивно отстъпи назад, но Юри отново я заплаши с острието, за да я принуди да тръгне по спираловидна платформа, която водеше към дълбините на склада. Там отминаха десетина железни врати, които бяха разположени в задънен коридор. Прекосявайки мрачините, Алис трепереше от страх, а буца тежеше в стомаха й.
В края на коридора пристигнаха пред метален правоъгълник. Юри извади връзка ключове от джоба си и отвори вратата към ада.
Вътре цареше полярен студ. Беше тъмно като в рог. Юри приближи фенерчето, за да запали осветлението. Прашна неонова лампа разпръскваше призрачно сияние, а от мрака изникна стаичка със стени с остъргана мазилка. Разнасяше се миризма на мухъл и на влага. Укрепено с метални ръждясали колони, мазето имаше нисък таван, който би породил у когото и да било чувство на клаустрофобия. Мястото беше колкото нехигиенично, толкова и спартанско: отдясно — гнусна тоалетна чиния и малка замърсена мивка; отляво — стоманено походно легло.
Без да я щади, руснакът изблъска Алис в тясната стаичка. Тя падна на шуплестия под, където капещата вода правеше повърхността хлъзгава и отблъскваща.
Въпреки че беше с вързани ръце, Алис успя да стане и с всички сили отпра гневен ритник в чатала на своя мъчител.
— Сволочь169! — извика насилникът и понесе удара стоически.
Беше необходима повече мощ, за да бъде той свален на земята. Преди Алис да намери сили за нов удар, мъжът се нахвърли върху нея, блъсна я с коляно в опашната кост и я простря долу, като същевременно едва не й изкълчи раменната става.
Алис започна да се дави. Минаха няколко секунди, след това тя чу щракване и се озова заклещена с белезници към дебела канализационна тръба, която минаваше покрай стената.
Юри осъзна, че кърпата я души, и я освободи от парчето плат. Обляна в сълзи, девойката дълго кашля, преди да си поеме отново дъх и жадно да вдиша разредения въздух.
Юри си беше възвърнал самоувереността и се наслаждаваше, като гледаше страданията на жертвата.
— Опитай се пак да ме удариш! — подигра й се той.
Алис изрева. Викът беше нейното последно оръжие. Тя осъзнаваше, че на тази дълбочина и поради изолираността на мястото никой нямаше да я чуе, но вложи цялата енергия на отчаянието си и разкъса мълчанието на нощта.
Руснакът страшно се кефеше. Всичко го възбуждаше: страхът на момичето, теснотата и мрачността на мястото, усещането за надмощие, което напираше в него. Но той успя да потисне желанието си. Бяха му наредили да не изнасилва хлапето през първите три дни. После можеше да прави каквото искаше…