Повече изненадан, отколкото възбуден, Джонатан съсредоточи погледа си върху лицето на модела. Видимо тя се забавляваше, благосклонно се отдаваше на играта, но зад фасадната усмивка човек можеше да открие известна свенливост. Без съмнение този тип снимки бяха по-скоро каприз на мъжа до нея, който за миг се беше възприел като Хелмут Нютон21.
Кой стоеше зад апарата? Съпругът й? Любовник ли?
Джонатан си спомни, че забеляза мъж на летището, но беше неспособен да възпроизведе лицето му.
— Хубаво, стига толкова! — отсече той и остави телефона, съпроводен от разочарования поглед на Маркус.
Изведнъж се почувства като воайор и се запита с какво право се рови в частния живот на тази жена.
— Да не мислиш, че тя ще се посвени да стори същото! — отбеляза канадецът.
— Хич не ми пука: няма никакъв риск да намери подобни снимки в моя телефон! — възкликна той и си сипа чаша вино. — Да не смяташ, че съм се забавлявал да увековечавам доктор Попол22 на снимка…
Кабернето имаше великолепен вкус на червени плодове и на ръжен сладкиш с мед, поръсен с анасон. Докато отпиваше от еликсира, си мислеше какво точно се съдържа в клетъчния му телефон. Честно казано, не можеше да си припомни всичко.
Във всеки случай нищо интимно, нито компрометиращо — рече си успокоително той.
Обаче тежко се заблуждаваше.
Париж
7,30 часът
Сребърният капак на „Ягуар XF“ последен модел летеше в студената и металическа синевина на парижкото околовръстно шосе. Облечено в благородни материали — бяла кожа, орехово дърво, стриктно почистен алуминий, — купето внушаваше лукс и предпазващ комфорт. На задната седалка багажите от платно „Монограм“ се разполагаха редом до чанта за голф и един брой на в-к „Фигаро“.
— Сигурна ли си, че искаш да отвориш твоя магазин днес? — попита отново Рафаел.
— Скъпи! — извика Мадлин. — Вече няколко пъти говорихме по този въпрос.
— Бихме могли да продължим ваканцията си… — настоя той. — Карам до Довил, прекарваме нощта в хотел „Норманди“ и утре закусваме с моите родители.
— Съблазнително е, но… не. И освен това имаш среща с клиент за посещение на обекта.
— Ти решаваш — капитулира архитектът, докато завиваше по булевард „Журдан“.
„Данфер-Рошро“, „Монпарнас“, „Распай“: колата премина голяма част от XIV район, преди да спре на улица „Кампань-Премиер“ номер 13 пред тъмнозелена врата.
— Да дойда ли довечера да те взема от магазина?
— Не, ще пристигна при теб с мотопед.
— Ще измръзнеш.
— Може би, но обожавам моят „Триумф“ — отговори тя и го целуна.
Прегръдката им продължи, докато клаксонът на нетърпелив шофьор на такси ги измъкна брутално от техния пашкул.
Мадлин хлопна вратата на автомобила, преди да отправи прощална целувка на любимия си. Тя набра кода, за да отвори вратата към преддверието, което водеше към засаден с дървета двор. Там, в крилото на сградата на нивото на градината, се намираше апартаментът, който беше наела, откакто живееше в Париж.
— Брр! Тук е минус 15 градуса! — потрепери тя, влизайки в малкия мезонет, типичен за ателиетата на творците, построени в квартала в края на XIX век.
Запали бойлера и включи електрическата кана, за да си направи чай.
Някогашното художническо ателие отдавна беше отстъпило пред красив двустаен апартамент, разполагащ със салон, кухничка и стая на мецанина. Но височината на тавана, широките витражи, превзели основната стена, и дървеният лакиран паркет напомняха за изначалното артистично предназначение и допринасяха за очарованието и своеобразието на мястото.
Мадлин пусна радио „ТСФ джаз“23, провери дали радиаторите са надути докрай и отпи с наслада чая си, поклащайки се в ритъма на тромпета на Луис Армстронг в очакване апартаментът да се стопли.
Тя взе светкавичен душ, излезе от банята, зъзнейки, и грабна от гардероба си фланелка „Термолактил“, дънки и дебел шотландски пуловер. Готова за тръгване, схруска едно шоколадово блокче „Киндер Буено“, като същевременно нахлузи кожено яке и върза около врата си своя най-топъл шал.
Беше малко след осем часа, когато яхна яркожълтия си мотопед. Магазинът й беше съвсем близко, но тя искаше да избегне повторното минаване през ателието, когато Рафаел щеше да дойде. С развени на вятъра коси премина стотината метра на улицата, която обожаваше. Тук Рембо и Верлен бяха съчинявали стихове, Луи Арагон и Елза Триоле се бяха обичали, а Годар беше обезсмъртил финала на първия си филм: тази толкова тъжна сцена, в която Жан-Пол Белмондо — „До последен дъх“ — се строполява с куршум в гърба пред очите на американската си годеница.
22
Главен герой в едноименната френско-италианска комедия на режисьора Клод Шаброл от 1972 г. с Жан-Пол Белмондо в главната роля — човек, когото привличат само некрасиви жени.