— Добре, господине, тя ви чака.
Джонатан благодари на портиера със знак с глава и повика един от асансьорите, намиращи се в дъното на фоайето. Набра кода, който даваше възможност кабината да го качи направо в апартамента на бившата му съпруга, и вратите се отвориха във вестибюла на мезонета от стъкло, който заемаше двата последни етажа на сградата.
Джонатан отиде до салона, огромна стая с настилка от плочи от вулканични скали и със съвременна мебелировка от светло дърво и от орех. Всичко беше грижливо проектирано и ненатрупано. В две дълги високотехнологични камини, вградени в металическа издатина, весело горяха немирни пламъци, а огромните френски прозорци, гледащи към Хъдсън, хармонично отвеждаха окото от интериора към терасата. Денят се разпукваше, така че светлината беше феерична, смесица от розово, пурпурно и сиво-бяло.
Макар да беше живял тук две години, сега Джонатан се чувстваше като чужденец. Вътрешната градина, терасата от четиристотин квадратни метра, страхотната панорама, портиерските денонощни услуги, персоналът на дома, басейнът с топла вода, дълъг двайсет метра, спортната зала, сауната… По времето, когато беше „Император“, целият този лукс му се струваше нормален. Днес имаше усещането, че някога е изпитвал лудостта на манията за величие, възприемаше се като обикновен смъртен, дошъл да посети боговете на Олимп.
Франческа излезе от стаята на втория етаж и задъхано запита:
— Какво се е случило с Чарли?
— Чарли е много добре. Остана в Сан Франциско с брат ти.
Успокоена, тя слезе по стъклената стълба, която създаваше впечатлението, че жената се рее във въздуха.
Поради ранния час вероятно набързо беше намъкнала черните си джинси и бежовия пуловер от кашмир с V-образна яка. Въпреки всичко изглеждаше безупречно. Имаше надменния вид и поведение, характерни за хора, принадлежащи към семейства, които от няколко поколения живеят в богатство. Парите й всъщност бяха „given, not earned“173. Може би и това обстоятелство ги беше разделило. Той, напротив, сам беше спечелил капитала си… преди да го изгуби.
— Ти го уби, нали? — попита и й подаде листа, върху който беше отпечатана статията за смъртта на Лойд Уорнър.
Тя не наведе очи, за да прочете написаното. Не попита за какво говори той. Остана неподвижна няколко секунди, после се настани на канапето и се зави с карирано шотландско наметало.
— Кой ти каза? Този глупак Жорж ли? Не… навярно не…
— Как се случи?
Тя затвори очи и позволи на спомените да нахлуят.
— Беше в края на декември точно преди две години — започна. — Сутринта ти ме изпрати до летището и аз ти казах, че летя за Лондон, за да посетя един от нашите ресторанти. Беше лъжа. Предната седмица научих, че Лойд Уорнър ще отиде на Бахамските острови в Насау, за да сключи договор за едно от техните казина. Реших също да отида там, за да го убедя да приеме разсрочването на нашия дълг. Когато пристигнах, му оставих съобщение в хотела, молех го да се срещнем на Кълъмбъс. По онова време ти не подозираше дълбоката бездна, в която бяхме изпаднали. Ресторантите ни се разрастваха, но икономическата и финансовата криза възпря възхода ни. Исках „Уин Ентъртейнмънт“ да ни предостави време, за да се издължим, но нямаше начин да говоря с него насаме в Ню Йорк.
— Той дойде ли да се види с теб?
— Да. Вечеряхме заедно. Опитах се да го убедя да не бърза толкова с изплащането на вноските, но той не ме слушаше. Цяла вечер безсрамно ме сваляше, та се принудих да напусна масата преди десерта.
Камериерка влезе в салона, носеше табла с чайник и две чаши. Франческа изчака тя да излезе и продължи:
— Мислех си, че е заминал, но Лойд Уорнър дойде в стаята ми, за да ми предложи сделка. Беше съгласен да направи усилие относно нашето задължение, но при условие…
— … че спиш с него.
Тя потвърди:
— Когато го изпратих по дяволите, той затвори вратата и се нахвърли върху мен. Беше пил повече от разумното, вероятно беше смъркал и немалко кокаин. Развиках се, но в хотела шумно празнуваха сватбари. Отбранявайки се, грабнах една статуя от масичката до леглото — имитация на бронзова фигура от Джакомети174. Много силно го ударих по главата. Падна. Мислех, че е в безсъзнание, но беше мъртъв.
Смаян, Джонатан седна на най-близкия до Франческа фотьойл. Бледа и увита в наметалото, тя изглеждаше съвсем спокойна. Джонатан не можеше да осъзнае дали чувства облекчение, или е обзет от лудешки гняв. Две години мистерия бяха намерили разрешение в няколко изречени фрази. Две години, в които не можеше да се довери никому, тъй като не беше усетил, че жена му има намерение да му изневери… а тя всъщност никога не го беше предавала.