Той спря да чете, когато Мадлин успя да се свърже с участъка в Манчестър. Тя потърси бившия си партньор, но на линията беше детектив Тревър Конрад:
— Мадлин? Радвам се да те чуя…
— От вчера вечерта се опитвам да говоря с Джим. Там някъде ли е?
На другия край на линията полицаят след дълго мълчание изрече:
— Джим е мъртъв, Мадлин.
— Как така? Той ми се обади преди два дни!
— Съжалявам, намерихме го тази сутрин в кабинета му. Самоубил се е.
Мадлин недоверчиво вдигна очи към Джонатан и тихо му прошепна: „Мъртъв е!“ Слисан, той се доближи до нея, за да следи разговора. Младата жена се опита да научи нещо повече:
— Чакай, Джим, когото познавам, не е типът човек, който просто така ще се гръмне. Имаше ли лични проблеми?
— Не вярвам.
— Как се случи това, Конрад?
Манчестърският полицай се поколеба какво да отговори.
— Тече разследване. Не мога да ти кажа нищо повече.
— Не се прави на глупак — Джим беше мой съекипник в продължение на шест години!
Отново последва мълчание.
— Ще те потърся пак след пет минути — заяви той, преди да затвори.
Мадлин изпадна в шок и хвана главата си с ръце. Внезапната смърт на Джим събуди у нея букет от чувства и от мъчителни преживявания. Тя се опита да ги отхвърли, защото не искаше да нарани черупката си. Зашеметен от новината, Джонатан беше объркан. Опита се да я приласкае, но Мадлин се беше затворила в себе си.
— Конрад сигурно ще ме потърси от джиесема си или от кабина. Всички обаждания от участъка вероятно се записват. Предполагам, че той не иска да поема риск.
— Не вярваш ли в тезата за самоубийство?
— Не зная — призна тя. — В края на краищата ти си го виждал много по-скоро от мен.
Джонатан си припомни своята среща с полицая и се опита да обобщи впечатленията си.
— Беше изморен и раздразнителен, обзет от мисълта за разследването на случая Алис Диксън и жаден да открие нови подробности. Но самоубийството е тайнствен жест, трудно предвидим и поправим.
Аз най-добре зная това…
Портативният телефон иззвъня. Беше Конрад.
— Добре, какво искаш да научиш? — запита ченгето.
— Как се е случило?
— Джим се е прострелял в главата, в кабинета си, към четири и половина сутринта.
— Със служебното си оръжие ли?
— Не, с нерегистриран патлак.
— Това не ти ли се струва странно?
— Дразниш ме, Мадлин.
— Всички ченгета, които се самоубиват, го правят със служебното си оръжие!
— Не всички — възрази Конрад. — Познавам едно, което се обеси в стаята си.
Ударът беше неочакван, но Мадлин не се смути.
— Кажи ми нещо повече за оръжието.
— „Берета 92“, снабдена със заглушител.
— Сюрреалистично е! Когато решаваш да си теглиш куршума, хич не ти пука, че ще събудиш съседите!
Аз най-добре зная това — можеше да добави тя.
— Ако следваме тази нишка, има още един смущаващ детайл — призна ченгето.
— Казвай.
— Джим държеше оръжието в дясната си ръка.
— По дяволите!
Флеърти беше леворък.
— Това е странно, но не доказва нищо — рече полицаят.
— Подиграваш ли се с мен?
— Когато опираш дулото до слепоочието си, не е необходима особена точност. Трудно е да пропуснеш целта, която и ръка да използваш…
Мадлин дойде на себе си.
— Върху какво работеше Джим в момента?
Но Конрад не беше разположен да прави повече изповеди.
— Достатъчно ти казах. Трябва да затварям.
— Чакай! Може ли да ми изпратиш последните имейли, получени от Джим в часовете, преди да умре?
— Шегуваш ли се? Ти вече не си на работа, Мадлин!
— Джим беше мой приятел!
— Безполезно е да настояваш. Дори да исках, не бих могъл да го направя.
— Защо?
— Тази сутрин вирус срина сървъра и зарази компютрите ни.
— Намери друго извинение.
— Това е истината. Грижи се за себе си, Мадлин.
Тя отблъсна чашата мляко, която поставиха пред нея, и поръча на нейно място каничка черно кафе. После извади от раничката си лаптопа на Джонатан.